автор: apostola

Всичките пространства във мен звънят
и луната посред нощ ме вика.
Всички мисли вдясно пак клонят...
Мъката ми стана пак велика.

Често аз откривам злъчен смях
и на завет с болката изстивам.
Но се пазя да не върша грях-
мъката до дъно аз изпивам.

Гледам в бъдещето си натам-
сякаш слънце няма във простора.
И неясно как оставам сам-
пак без дом и пак без близки хора.

Сринаха се детство, спомен, плач...
Бъдещето ми остава тайна.
Не намирам в пътя си илач
да лекувам болестта безкрайна.