автор: Oblachna

И днес вали... тихо, почти пролетно. Но усещането за зима не ме напуска. Сякаш се е вкопчило в мен и стиска до кръв, за да се задържи по-дълго. Да вледени всеки останал спомен. От нас. От душата ми.
Пиша ти...всеки ден в мислите си. Както преди. Без ясен спомен как дойде, но с хиляди рани...от тръгването ти.
Не вярвах в сродните души. Това трябва да е поредната глупост, която ни отдалечава от избора на разума.
Как можех да зная, че съществуваш. Че си бил цял един живот някъде близо...или далеч. Едва ли съм те измислила сама.
Иначе защо ще боли толкова истински?!?
Приех...че се появи. Приех, че обърна животът ми наопъки...приех, че години преди теб не съм знаела какво всъщност е да дишаш. Да живееш. Да обичаш.
Днес душата ми живее някъде далеч. Между капките дъжд, поникналите кокичета или лаят на бездомните кучета.
Някъде, където се прибираш. Без мен. Без нас.
И нищо не е същото.
Искам само някой да ми каже как да спра. Да вярвам в сродните души. И да чакам. Своята.
Да си дойде у дома.