автор: Mariell_Desing

Сричам по мъртвите сърца на мечтите си
и се давя във фината прежда
на неотминалите безпътици,
но не изневерявам на лабиринта си
изпълнен с тежки наноси от страх
и гнило във ядрото си отричане.
Все още оцелявам, като базалтов къс
след всичките потоци лава
на разни пирокластични любови
и саркастично пазя върху лицето си
ехидния белег от назъбената усмивка,
с която счупих последните си клонки вяра,
преди да ги заровя в благосклонната кал
от следите на твоето присъствие.
Дълбоко в основите на забравата...
Слънцето е просто кървава легенда
тук, в обсидиановия ми доминион
подвластен на великата Тъга,
а милионите лица на този мрак
са всъщност само игленото ложе,
където свалям агoрафобската кожа
на неизмисленото си щастие...

Изтичат ми косите, изтичат
под дантеления пурпур на тялото ти –
антична костница, побрала в себе си
еони страст в хитон от тъга болестотворна.
Не засити ли душата си с мрак
и мъртвородена мъгла,
не посиня ли сърцето ти,
приковано в адска агония
или иначе казано – в мен?
Кръвта ми се руши
и вие по тънкия под,
в разголената паст на времето
така и не те доживях в безбрежната
хорска гмеж,
но ти продължавай да разкъсваш резените луна,
които са вече устни вкочанени.
Този дебнещ мрак, който извира от мен
ще ти е последен.