автор: Heel

Чакащите на спирката хора запристъпваха напред със светнали от задоволство очи, виждайки, че иззад завоя се показва автобус. А междувременно снегът продължаваше да се сипе на парцали. Пътят вече бе покрит с десетсантиметрова пелена, която силно затрудняваше движението на превозните средства.
Автобусът, който беше закъснял с половин час, спря и вратите се отвориха със съскане. Реших да не се бутам и зачаках тези пред мен да се качат. Бях се насочил към последната врата, струваше ми се, че отзад не е много претъпкано. Осъзнавах, че има опасност да не успея да се кача, но не ми пукаше, в такъв случай щях просто да се върна в хижата и там да изчакам, докато времето се оправи.
Една млада жена се опитваше да се качи на първото стъпално, но хората пред нея не мърдаха, макар че при повечко желание онези вътре можеха да се сместят. Аз вече се бях отказал да се блъскам, настройвайки се за самотно прекарване в хижата.
Шофьорът успя да затвори всички врати с изключение на последната. Жената не се отказваше, опитваше се да се намърда по някакъв начин вътре. Никой обаче не се трогваше от молбите й да й направят място.
Накрая на жената явно й писна. Тя отстъпи, мусейки се недоволно. При затварянето си вратите закачиха леко десния й крак и тя политна назад и падна по гръб. Автобусът вече потегляше. Тогава с ужас видях как тежката гума минава бавно през прасеца на левия й крак.
Автобусът се отдалечи, бълвайки облаци черен дим от ауспуха, а жената само изписка и, надигайки се на лакти, впери невярващ поглед в изпружения си ляв крак. Черни кичури къдрава коса падаха пред изкривеното й от болка лице.
Трудно ми бе да повярвам, че шофьорът не е видял какво се е случило. Но автобусът бързо се отдалечаваше. На спирката, сред снежната феерия, останахме само ние двамата. Тя – седнала в кишата, стенеща, а аз – скръстил ръце на кръста и псуващ възмутено.
Приближих се до жената и приклекнах до нея. По симпатичното й бузесто лице се стичаха едри сълзи. Беше свила ръцете си в юмруци и трепереше. Погледнах крака й, който бе обут в елегантен черен ботуш с нисък ток, в очакване да се опита да го размърда.
– Пострадахте ли? Боли ли ви? – попитах.
Тя ме изгледа с премрежените си от влагата кафяви очи и отвърна:
– Този ми премаза крака… и дори не спря. Да му се не види! Точно на мен ли трябваше да се случи! Дали няма нещо счупено? – попита тя и ме изгледа питащо, сякаш можех да зная.
– Можете ли да го мърдате?
Тя присви коляното си внимателно, съсредоточена напълно в това просто действие.
– Нещо не е наред, мамка му.
– Какво…
– Адски боли и чувствам нещо като… стържене.
Извадих телефона си и се обадих на 112. Обясних на операторката къде се намираме и за какъв инцидент става въпрос. Тя ме държа на телефона доста време, опитвайки се да изкопчи повече информация, но аз просто нямаше какво повече да й кажа. Накрая тя ме разби, като ми обясни, че пътят е затворен и засега няма как до нас да стигне линейка. И наистина, никакви коли не се мяркаха вече повече от десетина минути.
– Госпожо, линейка не може да дойде. Пътят е затворен. Не можем да стоим тук на снега, ще ви занеса в хижата. Тя е на километър по-нагоре.
– Съжалявам, че ви създавам неприятности. – Тези нейни думи ми се сториха много мили, независимо дали бяха казани от куртоазия или не.
Подхванах я с едната ръка под коленете, а с другата под мишниците и я вдигнах. Не беше много тежка, но със сигурност беше поне петдесет килограма. Закрачих нагоре по пътеката. Жената мълчеше, стиснала зъби, като изпъшкваше тежко всеки път, когато пострадалия й крак се разклатеше.
Пътеката бе неравна, освен това бе покрита със сняг, така че се придвижвах трудно. Почти не виждах къде стъпвам. На няколко пъти падах на колене и жената почваше да охка от болка.
По едно време тя каза:
– Така ще се измъчите много. Мога да се опитам да ходя.
– Как ще ходите с този крак! Няма да стане – отвърнах пухтейки.
– Вие ще ме подкрепяте от едната страна, а аз, ако се намери някоя пръчка, на която да се подпирам, ще мога да ходя… мисля.
Оставих я на земята и тръгнах да търся пръчка. Отне ми пет минути да намеря подходяща. После нещата станаха по-лесни. Тя преметна ръка около врата ми, стъпи на здравия си крак и, подпирайки се на пръчката заподскача напред. С дясната си ръка я придържах за кръста,така че нямаше опасност да падне.
Жената държеше левия си крак свит в коляното, дори не смееше да го допре до земята. Когато заради несръчното ни придвижване ботушът й закачеше някоя скрита под снега неравност, тя изпъваше гръб и примижаваше, карайки ме да се чувствам виновен. В такива моменти спирахме за почивка, докато болката отмине.
Имах чувството, че цяла вечност се тътрим в снега, а на нея какво й е било не знам, но в един момент тя натежа в ръцете ми и за малко не се катурнахме в една пряспа.
– Вие ми се свят – обяви тя и прокара длан по мокрото си чело.
– Почти стигнахме, но мога да те нося, няма проблеми.
Тя поклати глава, стисна здраво пръчката и ме подкани да тръгваме.
Когато стъпихме на верандата, жената вече изглеждаше съвсем грохнала. Здравият й крак се огъваше така, сякаш бе от пластилин. Отключих вратата и влязохме. Настаних я на едното от леглата и се заех да запаля печката. После трябваше да помисля какво да правя с крака на гостенката ми, който тя положи внимателно върху двете възглавници, които й дадох.
Единствената стая в хижата бързо се затопли. Пак се обадих на 112, но информацията, която ми дадоха, не бе обнадеждаваща – пътят явно нямаше да бъде отворен скоро.
– Какво ще правим с този крак? – попитах аз по-скоро себе си и седнах на края на леглото. – Как го чувстваш?
Тя измърмори нервно:
– Не е много добре. Явно се подува, защото ботушът ме стяга силно. Сега като не мърдам се трае, но … – Тя извърна глава, за да не видя, че по лицето й се търкалят сълзи. Аз обаче видях. Видях и че горният ръб на кожения ботуш се впил в плътта й. Отгоре черният й чорапогащник светлееше, изпънат от подутината.
– Трябва да махнем ботуша.
Тя кимна. Хванах ботуша – нямаше цип – над тока и за предната част на подметката и задърпах внимателно. Жената изстена и повдигна коляното си с длани в опит да ми помогне. Задърпах силно,но проклетият ботуш не помръдваше.
– По-рано не ти ли стягаше? – попитах.
– Не,съвсем лесно се събувах.
– Здравата си се подула.
– Моля те, спри! Ужасно ме боли като напъваш! – Тя пребледня и притвори очи. Помислих си, че ще припадне. Не припадна.
– Дръж се. Ще трябва да го срежа, ама нямам ножици. Ще пробвам с нож.
– Да ми срежеш ботуша! Доста пари дадох за тези ботуши, ама си прав, друг изход няма. Имаш ли нещо за болка?
– Аспирин само. Имам и водка.
– Дай ми водка.
Сипах й пълна водна чаша. Тя я изпи за няколко минути. Лицето й видимо се отпусна, а погледът й стана отнесен. Взех един нож, подпъхнах го много внимателно под ръба на ботуша и започнах да режа. Меката телешка кожа се режеше лесно. Успях все пак да раздера и чорапогащника на жената. Накрая ботушът се предаде, издърпах го и го метнах на пода.
– Май наистина е счупен – каза жената, докато оглеждаше критично подутия си и посинял прасец.
– Май да.
Струваше ми се, че кракът й е извит неестествено навън, но реших да не споменавам това.
– Дай ми още водка! – Дадох й.
Не бях сигурен дали процедирам правилно, но сложих две летви от вътрешната и от външната част на крака й и ги пристегнах с бинт. Надявах се, че съм обездвижил правилно крайника.
После тя пи още водка и заспа. Аз се обадих пак на 112, но промяна в обстановката нямаше. Изгасих лампата и си легнах.
Вече се унасях, а това, както се оказа, бе някъде към полунощ, когато тя ми каза, че й се ходи до тоалетната. Занесох я и я върнах безпроблемно, като изключим факта, че тя пак застена от болка.
Към два часа ме събуди тежко пъшкане. Чух жената да казва с леко дрезгав глас:
– Не се колебай, давай, направи го, държа да го направиш, наистина. Не се притеснявай, че ще ме боли.
Седнах до нея и хванах ръката й в мрака. Тя запъшка по начин, който ми се стори предизвикателно сексапилен. Предполагах, че бълнува, но въпреки това не се сдържах и я погалих по лицето. След това прокарах длан през гъстата й коса. Усещането бе много приятно. Тя измърмори нещо, сякаш ме подканяше да продължа. След положените за нея грижи я чувствах близка. За пръв път ми се случваше подобно нещо. Зацелувах меките и бузи и плътните и устни. После врата, после стегнатите гърди. Дланите ми запълзяха по фината извивка на талията й и накрая се спряха върху триъгълника от фини косъмчета под бикините. Пръстите ми заработиха енергично и стоновете й придобиха фалцетна нотка. Включих в действие и устата си. Тялото й сякаш откликваше на всяко мое докосване. Тогава без да искам стиснах лявото й бедро и тя се сгърчи от болка, надавайки остър писък. Това ме отказа. Върнах се в леглото си и, макар и трудно, успях да заспя.
На сутринта се събудих от блъскането на спасителния екип по вратата. Качиха сръчно на носилка жената, чието име така и не бях разбрал, и я откараха. После дълго гледах захвърления на земята срязан ботуш, който чрез извитата си настрани подметка сякаш ми се блещеше с щампованата там цифра 36.
Мина седмица, после още една. Снегът се стопи и се появиха първите предвестници на пролетта. Работех усилено, за да не се отдавам на тежки мисли. Чувствах се обаче някак празен, все едно нещо ценно ми е било отнето, все едно съм се разминал на косъм от щастието. Бях взел срязания ботуш със себе си, незнайно защо. Веднъж се усетих, че съм се вторачил в отпечатъка от малко женско стъпало върху стелката. Тогава забелязах етикетчето с името на марката. Скъпа италианска марка. Разрових в Гугъл и видях къде се намира фирменият им магазин. Отидох веднага на място. Продавачката ме изгледа учудено, когато й обясних, че се опитвам да намеря човека, който е купил ботушите. Сигурно ме мислеше за откачалка. Не ми даде никаква информация.
Всяка седмица се отбивах в хижата, но там спомените за онази странна нощ ми действаха подтискащо.
Една неделя в началото на април, отидох в хижата, за да засека показателите на електромера. Тя ме чакаше на верандата, подпряна на чифт алуминиеви патерици, с гипсиран до средата на бедрото ляв крак. Малките й, стърчащи навън пръстчета се размърдаха, сякаш измъчвани от нервно очакване.
– Какво ще кажеш да продължим започнатото? – каза.