автор: milyovelchev

Не съм виновен. Знам, че е грозно да подслушваш чужд разговор. Заклевам се, беше неволно!
По-точно, седяха на задната седалка и си говореха малко приглушено, уж не толкова силно, но не знаеха, че всичко се чува. Запознаха се, намериха общи познати, обсъдиха всички, за добро и за лошо. Говориха през целия път, от Ловеч до София. Мислех да почета, после да дремна... Абсурд! Нямаше как. Накрая той и́ предложи нещо, което ме втрещи:
— Да се срещнем после в някое кафене, да се наприказваме!
Да се наприказват?! Боже, те не млъкнаха два часа!
Видях ги на слизане — средна възраст, средна хубост...
По някаква случайност, на връщане пак седнаха зад мен. През цялото време мълчаха. Нито дума! „Как така, какво се е случило?” — гризеше ме любопитство. Малко прeди Ловеч не издържах. Не е възпитано, но извърнах глава, уж да погледна през прозореца, изкривих очи назад и ги видях — прегърнати, склонили глави един към друг, кокорят се, държат се за ръце ... и мълчат. Знаех си, че не спят. Гушкат се и мълчат. А как говореха!