автор: MariaLazarova

Можеш ли да отново да мечтаеш?
Но не за теб, и не за мен,
а за снежнотъжните дървета,
за тесните пътечки в парка,
за пясъка край заледените морета?
Можеш ли да отново да мечтаеш?
Ти ме караш да мечтая.
Но не за мен, и не за теб,
а за подаръка на времето,
за водопадите в косите,
за вятъра и за звездите
ти ме караш да мечтая.

Можеш ли отново да се вглеждаш?
Но не във теб, и не във мен,
а в пламъка на вчерашните свещи,
във устните, във танците горещи.
Можеш ли отново да се вглеждаш?

Ти ме караш да се вглеждам.
Но не във мен, и не във теб,
а във дъждовете, в ритъма на дните,
в утринта красяща висините
ти ме караш да се вглеждам.

Можеш ли отново да повярваш?
Но не във теб, и не във мен,
а в древния език,
в гравюрите останали на стража?
От спомена извличам извличам сили
с вяра аз да те накажа.
Можеш ли отново да повярваш


Ти ме караш да повярвам,
когато в нищо аз не вярвам
и не във мен, и не във теб,
а просто…
ти ме караш да повярвам.