автор: argonyk

Додето вятър с тънка балалайка
припява под стрехата, че ме има –
ще пиша стихове за свойта майка –
вдовица млада в черно и любима...

Парченца от душата си откъсвам,
та думите да светят като свещи.
Прелял непрежалимото пред кръста,
аз още в сън и спомени я срещам.

Пере ми вечер мъките в корито,
в което ме е мила – пеленаче.
И – може би от облаци обвита –
тъжи, че тихичко за нея плача.

Нали не мислиш, мамо, че ще мога
и ден без теб да преживея тука –
врабче без полог под луна двурога,
замръкнало на завет край улука!

Но чувам – скрит зад всяка запетайка
баща ми да нашепва в мойте рими:
"Преди да стане твоя родна майка,
бе майка ти за мен жена любима!"