автор: Mariell_Desing

Порутените колони на слепия ми замък
дишат, кървят и помнят душата ти,
обладана от архидемони, обгорени ветрове
и призрачни целувки.
От бучиниш са изтъкани косите ми
и ликуват при всяко твое докосване,
блатистата ми бездна колекционира сенки,
гвоздейчета за звезди и любов.
Зад скверният параван на луната
не те чувам от самотните гласове в главата си.
В гробищната ми утроба зрее мрак
с огърлие от мъртви рози.
Страданието ми по теб не стихва,
само в хладния ти взор мога да изгрявам -
блещукащата жасминова плът как да забравя
с ръбчета от засъхнали мъгли
и с дъх на борово усое,
с чело, преситено от всичко земно
и сломено като лято бързотечно.
Не може да ме изплаши никой Левиатан,
нито Лета може да ме пречисти,
аз съм на себе си най-верен Сатана,
а ти си сърцето ми, прелъстено
от всецветно отчаяние.
Не измъчвай покоя ми с безнадеждната си красота
а легни до мен завинаги, владетелю
на живота и смъртта.

Моята част ще я започне или камък,
или дърво, или дух, който помни,
защото аз изпочупих ноктите на дългите си пръсти
в милиони неуспешни прегръдки,
изтекоха огнените ми очи
в напразни опити да те зърна,
уморих се да коленича пред портите на вечността,
кух съм вече - само обвивка,
илюзорен спомен за минал живот...
Немилостива беше тежката влага
на глухите и мъчителни години без теб,
сприхави ветрове натрошиха витражите,
които таях в гниещата коприна на сърцето си,
чакали, жаби и черни паяци превзеха
и оскверниха розите, които поливах с кръвта си
само за теб, само за теб, само за теб....
Посърнаха всички зелени цветове
покрити от сланата на пъплещата болка,
прилепи бръснеха остро душата ми
и кал се възцари на трона на бившата симпатия...
Единствено Луната не спря да злорадства
и да сипе хули връз мен, подобно еднокрака маймуна.
Обръщам гръб на този болнав отразител на светлина,
на това криво око във виолетовия обков на мрака
и целувам с последния си топъл дъх
ликът ти върху напукания мрамор.
Нищо не е без край на този свят...
И когато вселената започне да крее
и да се стеле около мен на тънки, обгорели ивици,
когато свършат всички думи - изречени и премълчани,
тогава ние ще бъдем отново заедно
и ще притворим очи, огрени от първото слънце...