автор: GoldieLDN

Ако очаквате в тази статия да намерите съвети за това как по- добре да структурирате творбите си или как да намирате своята муза, съжалявам да го направя, но още с първото си изречение съм длъжна да ви предупредя, че ще останете разочаровани. Но ако очаквате най-после да получите информация относно това как можете да публикувате, където поискате, когато поискате и КАКВОТО поискате, като също така печелите от това, значи сте попаднали на точния линк.
За да стигнем до съществото обаче, аз ще ви прекарам през моя писателски път и ще ви разкажа как аз постигнах всичко това.

Започнах да пиша преди толкова време, че дори не мога да кажа на колко точно невръстна възраст съм била. Пишех стихове за различни неща, които минаваха през детската ми главица – можете да си представите какви невероятности може да създаде неограниченото въображение на едно дете. С времето животът започна да оказва тежест върху ежедневието и мисленето ми и затова започнах да пиша за него – за неща от живота. Започваше се от възможно най-малки неща като приятелство и хора, които намирам за вдъхновяващи, или дори нещо толкова просто, но значимо като пламъка на свещта по време на буря и липса на електричество. Винаги обаче е имало едно нещо, което изключително много ме е вдъхновявало и това е имено снегът – гъстият, белият натрупалият, красивият, нежният, грубият, невинният, страховитият, проблясващият, приветстваният сняг. Под всякаква форма и по всяко снежно време- това беше бумът на моето вдъхновение. Ще кажеш, че думите бликаха из химикалката ми както снежинките от небето. Може би това ще и едно от нещата, които ще ми липсват в добрата дъждовна Англия (но знам ли, може пък дъждът да се окаже ново по – голямо вдъхновение) (и дано се!).

Настъпи моментът обаче, когато трябваше да стана „професионално ориентирана“. При мен ситуацията претърпя малък обрат, защото от доста малка аз упорито повтарях че ще стана лекар, даже планирах каква специализация ще карам… докато осъзнах че биологията ми е безкрайно интересна, но докторската професия далеч не е това, което бих практикувала до края на живота си.

Да, колкото и да е тежко да го призная, мисля, че всъщност съм твърде себична, за да прекарам живота си в грижа за другите (благодаря ви, скъпи доктори, благодаря на всеки един от вас, че се е оказал по-благороден от мен!). Тогава трябваше да си задам въпросът – какво е нещото, което дотолкова ми харесва, че искам да го правя до края на живота си? И отговорът съвсем естествено си дойде – да пиша! Именно заради това започнах да се насочвам към специалности като английска филология, журналистика, креативно писане. Тогава обаче, както се случва на всеки един артист през живота му, срещнах общото негодуване и неодобрение. Да си призная въобще и не ме интересуваше как всички при звука на думата „журналистика“ си представяха репортерка в Ирак и възкликваха „Как? Опасно е ! Не, не е за теб!“ (или поне аз така си обяснявам реакциите, не знам защо иначе повечето възрастни приемаха толкова сериозно „опасността“ да бъдеш журналист (да не говорим, че според мен да си лекар си е равностойно по опасности)). Така или иначе не е това, което исках – аз си се представях в голяма модерна сграда, работейки за модно списание и пишейки статии за лайфстайл, все пак аз съм човек, който държи на външния вид и обича да се захласва по скъпарски неща, а защо не и да пиша за това?!

Както казах това на страна, но едно негодуване не можеше да подмина – това на майка ми. През целия си живот няма да забравя думите: “Знай, че аз винаги ще те подкрепям, каквото и да решиш. … Но си избери професия, с която ще можеш да си намериш лесно работа и да имаш стандарта на живот, който искаш.“ Тук моля да не бъда разбрана погрешно, майка ми наистина ме е подкрепяла през абсолютно цялото ми съзнателно съществуване и винаги е одобрявала моите решения и най- важното – оставяла ме е сама да взимам такива, за което съм и безкрайно благодарна, защото това ме направи здравомислеща и самостоятелна, вероятно както само малцина на моята възраст. Сигурна съм също така, че ако в крайна сметка бях решила да избера някоя от гореизброените специалности, тя пак щеше да бъде до мен и да ми даде възможността да следвам пътя, който аз съм си избрала. Но тази малка нотка неодобрение в края на многократно повтореното горепосочено нейно изказване ме глозгаше до болка и ме караше да се чувствам неодобрена (аз съм зодия лъв, чувството ми за необходимост за одобрение и уважение на решението ми от другите е доста високо, какво да се прави).

И така докато аз си търсех университет, видях специалността International Business with Languages и си казах „ТОВА Е!“. И наистина – това е! Реших, че това ще бъде нещото, което хем ще ми даде достатъчно голяма възможност за кариерно развитие, хем ще задоволи нуждата ми за писане, която е неразривно свързана с желанието ми да владея много езици (четете думите на възпитаничка на варненската Първа езикова гимназия все пак, хех). Сега, две години по- късно, не мога да опиша колко благодарна съм на себе си, че съм взела това решение, защото то пасва изключително много повече на личността, в която съм се превърнала, отколкото предходните варианти за моето обучение във висше учебно заведение.

Къде обаче остана въпросното писане? Нали за него тръгнах да ви разказвам и за това как велико съм го осъществила? Не съм забравила спокойно! Натам отивам!

През лятото на 2016, може би месец-два преди да замина за Лондон се запознах с една млада и лъчезарна девойка, която сподели, че се занимава с поддръжката на два от четените български сайтове и работата и включва това, както да отразява случващото се около нас, така и да пише за произволно избрани от нея теми. Това наистина ми хареса. Малко преди да замина, често ме питаха дали смятам да работя, отговорът ми все беше един и същ – да, искам да си намеря нещо, което да не е много натоварващо. Винаги, когато отговарях обаче, в съзнанието ми изплуваше въпросната млада дама и нейната длъжност. Веднъж докато си говорих с бившия си, му споделих идеята, че бих искала да си намеря нещо, което мога да работя от вкъщи (без разбира се да издавам целия план, никога не „изсипвам“ всичко ей така, от първия път). Естествено отново срещнах съпротива под формата на следния коментар: “Всички искат да работя по интернет, затова и това са най-трудните за намиране работни места.“ Мерси, много окуражително.

Но нали знаете, ако искаш нещо достатъчно силно и търсиш начини то да се случи, макар и да изглежда невъзможно, съдбата, Бог или силата на мисълта, както искате го наречете, ти изпраща необходимото. И ето, сега вие четете резултатът! Благодарение на екипът, с който си партнирам, аз имам уникалната възможност да си работя от леглото вкъщи, носейки коледните си чорапи с еленчета. И знаете ли кое е най-удивителното от всичко? Че това може да го прави и всеки един от вас, мои читатели! Как писането ще ви направи успешни в ерата на интернет пространството и мобилните комуникации, можете да научите ТУК.
Златина Великова