автор: daro

Срещнах изгрев, внезапно застинал
в инвалидна количка.

Счупен изгрев изплувал
върху тъжни слънца-колела,
огледални от хром.

Деформиран в това огледало,
се видях да протягам ръка,
да погалвам косите на Вики.

Те са топли, привечерни
и напомнят очите на майка –
с мек отблясък на скрита сълза
на стаена надежда.

Как минават уверено своите пространства
телата ни здрави,
прекосяват гнева,
любовта,
щедростта си
състрадателно слепи,
невинно жестоки.

Пожелах да я видя такава
попътна
и късна:

На 12 как живо се втурва в игрите.
На 13 как учи числата.

После как отброява
висулки на други несгоди.

Бяха топли косите ѝ –
меки, лъчисти и детски.

За момент ги погалих.
Погледнах ръката си.

И приседнах до нея,
стиснал в шепата стих.