автор: mamontovo_dyrvo

Макар, че живеех в Несебър от няколко години, май си бях останал сухоземен плъх. Плъх, Слон – все бозайник от вътрешността. Имам предвид, че не знаех шест бала вълнение на колко метра са равни. Както виждах от кръчмата над морето, тези балове бяха високои колкото кулата в Пиза, само че доста по-наклонени. Толкова, че направо си падаха върху брега. Току в краката ни. И а – а да пльоснат по още някоя бучка лед в шотландската ни течност. Колко му беше да си протегнем чашите и да инкасираме соления морски вкус. Снежинките, които танцувха с вихрения си ураганен партньор своя бесен туист само щяха да помогнат.
За тези, дето не знаят що е „туист” ще поясня, че това е „бърз танц от шейсетте години”, недолюбван от соцуправниците. Толова недолюбван, че беше излязъл едно апокрифно парче със следния текст:
„Тошо комунистооо, забрани туистооо – ооо!”.
Като, че можеш да забраниш младостта... По-късно се оказа, че можело просто да я изгониш...
Водните планини продължаваха красиво, страшно и шумно да се разбиват в брега. След време разбрах, че шест бала са си около шест, седем метра. Бррр! Старшно, а? И като си представиш, че разни плавателни съдове се плацикат из моретата при такива условия... Пак брррр!
Таман една шестбаловка се оттече в бясното море, при Тачо нахлу ухилена като Снежната царица самата Дивна. Моята стара приятелка Дивна, дето когато се усмихваше така и се затваряха очите, че не виждаше нищо. Така беше и сега, само дето ни ослепи с блесналите си като перлена усмивка зъбчета. Разбира се скочих. Разцелувахме се и ей богу не разбрах кога успя да прояви наполеоновските си способностти по време на бурната ни радост. Защото, когато седнахме, добрият Тачо вече беше сервирал чашата и на масата. Как му беше казала, че иска коняк, остана вечна тайна за мен.
Пристигането на Дивна не беше изненадващо. По обяд ми се беше обадила в цеха, че търси някави режещи вериги за нещо си. И понеже имах, тя долетя. Много и трябвали. Може и така да е било, може и да е искала да ме види, ама на, беше тук и всичко друго беше без значение. Познавахме се от векове. Е, само от първи клас. Не бе, не ми беше любовица. Не, че не съм искал, де... Даже в пети клас бях толкова влюбен в нея, че по няколко пъти на ден и рзвързвах вързанките на кецовете. Всъщност всеки път когато се случеше наблизо до мен. По-хитро признание в любов не можах да измисля. Но дотам. Само се хилеше доволно. Нищо не се случи. Но пък ми остана един един добър приятел. От женски род...
Заро я зяпна. Няма как, морска кръв. Пък си и заслужаваше. Красавица си беше отвсякъде и бялото и кожухче толкова и отиваше! Запознах ги и запихме. Пихме и се дивихме на морската буря още час и Тачо затвори. Таквоз му беше работното време. Нахулихме палтата и тръгнахме да сменяме караула, демек да търсим друга кръчма. Намерихме бързо, да не кажа веднага. Право при „Двете мечки” се озовахме, в кафенето на „Месамврия”. Що тъй му викаха не знае, мацките дет го държаха си бяха много сгодни. Едвам преодоляхме снежната стена и се разположихме до голямата витрина. Природното явление наречено буря ни беше превърнало в едни обикновени воайори. Като няма вълни, да се зверим поне на снежните торнада които режисираше вятърът. Поръчахме бутилка „Поморие”, една купа шоколадови бисквитки и само мимоходом отбелязахме липсата на меча кожа и камина. Разговорът вървеше гладко, конякът също.
В един миг, сякаш някой им беше теглил зверски шут в задниците, със заснежени тикви в заведнието влязоха Миро Делона, Братята и Пацо Патриков. Смотляци, вместо да си стоят по къщитe и те като нас скитат из бурята... Настаниха се на съседната маса и веднага откраднаха идеята ни с коняка. В смисъл, че си сложиха две бутилки до чашите. Шоколадовите бисквити замениха с горски чай. „Наздрависахме” се. И тогава забелязах, че бяха седнали малко по-особено. „Несебърските маси” са кръгли. И побират “N” брой пасажери, където „N” e равно на безкрайност. А сега столовете бяха наредени като в театър. Само от едната страна. Мамка ви и зяпачи! Бяха забелязали Дивна. И гларуските им душички не бяха издържали. То непозната жена не се беше мяркала тъдява от отктомври някъде. А сега бяхме няколко дни преди Коледа. Моята стара приятелка беше успяла да всее желание в пет мъжки сърца. Ами пет, имам предвид и Заро. Непозната мома покори ергените без да си мръдне и малкия пръст. То ергени е относително понятие в Несебър. В смисъл, че женени, неженени всички минаваха под един знаменател. При толкова много жени по време на сезона кой пита какъв си. Важно е любов да се прави. Та казахме си „наздраве” с ергенашите, те се ухилиха с най-сексапилнитте усмивки на които бяха способни и масовата свалка почна. Нямаше какво да направя. Гледам, че и на Дивна не и беше неприятно. Ми то сама жена на пустинен остров с толкоз мъже... к’во да прави. Май си заплю Делона, къдрав, русоляв... Единия браток, женения, засуска мустак, другия като, че ли забърса тайно една лига. За Патрика да не говорим – очите му се превърнаха в ярки луни. Зарката по се държеше. Лафовете прехвърчаха като снежни пеперуди през масите, алкохолът повдигаше и без това високото ни настроение. Припя ни се. И да не се пънем от две маси, Делона предложи да се обединим, на тяхната маса. Речено сторено. Как Дивна се озова до Делона, аналите немеят. И точно „морската сирена” зазвуча из кръчмарския ефир...
Триметровата стъклена витрина не издържа на напора на снежния ураган, изду като прозрачен спинакер и рухна върху масата която обитавахме до преди минута. Сякаш дъжд от планиски кристали зае освободеното от нас пространство. В тапицерията на Дивнината табуретка се заби със страшна сила един триъгълен стъклен къс с размерите на връх Вихрен, само че огледално обърнат. И докато всички гледахме смълчано – ужасено страховитата гледка, щрак... угасна тока. Не преди да видя, как Дивна целуна благодарно Делона. Сякаш той я беше спасил...
Заедно с мрака вътре нахлу снежната лавина. Студът обсеби пространството. Ужасената кафеджийка се хвърли да спасява стоката, прехвърляйки я в склада зад бара. Запомагахме и ние и за около петнадесет минути всичко беше прибрано и заключено. Мецаната звънна за ситуацията в милиционерския участък и се изнесохме. Междувременно Делона беше отскочил до хотела на Месемврия и беше ангажирал един апартамент. За да се преместим там и да продължим. Няма да се спрем по средата на песента, я... Влязохме в просторното помещение. Бяхме замръзнали за някакви си минути. Без да сваляме връхните си парцали се настанихме около масата. Преди това се сбутаха кой да седне по-близо до Дивна. Делона изблъска Патрика, той от своя страна братята, те нас със Заро. Не бяха разбрали, че аз не играя.
- Ей, това мечките били много скръндзави бе – изпя малкия браток – едно шише за помощта не отпуснаха, ей тъй, да почерпят дет се вика.
После бръкна под якето си и измъкна бутилка „Слънчев бряг”. Това беше успял да докопа в тъмницата. Доволно ухилени всички заизмъкваха по нещо от разни скривалища. Скоро на масата имаше два „Слънчев бряга”, шише „Столичная”, вермут „Амаро” и половинка „Наполеон”, Патрика беше добарал наченато шише. Само Заро гледаше гузно. Защото тропоса на масата две големи метални кутии с бисквити. Лакомията ги помислил за уиски в тъмното. Ама какво, нали и мезе трябва... И се започа. Пиене и ухажване. Дивна се кефеше, но на другите, освен Делона хич не им беше гот. На никой не му се губи. Запрехвърчаха искри, заяждания, настроението падаше. Дивна показа предпочитанията си към Миро, белким поуспкои страстите, но... Петлите са опасни, когато са настървени! И резонно Патрика посегна на Делона, разтървахме ги... Всеки взе нечия страна, развали се всичко. Пацо се разсърди съвсем и пое пеша към новия град пренебрегнал всички опасности на бурята. Изнесохме се всички и оставихме Дивна сама в хотела.
Аз се прибрах. Другите също. Единия браток при жена си, другия потропа на гаджето си. Патрика едвам оживя докато мине през ада на вълните заливащи обледения провлак към сушата. Заро събуди жена си. Щастието никога не идва само... Делона отиде при Дивна. Но през балкона, по водосточната тръба. Сестрата на гаджето му беше на рецепцията, нагона си е нагон, обаче трябва да си предпазлив...
Когато Патрика влязъл в антрето на жилището си едва не припаднал ужасен. От огледалото го гледал някакво побеляло старче.
- Дорогой, не притеснявай се – успокоила го Мариша, руската му съпруга – просто твоя голова замерзнала. Много пил ти...
Пък взела сешоара и разтопила леда от главата му. После го приютила до белите си гърди и така прекараха следващите няколко месеца – без да си изневерят нито веднъж.
Малкия брат поиска ръката на гаджето си на следващата сутрин, а големият не остави жена си на мира до късен следобед. Миро Делона изкълчи глезена си. На връщане от балкона просто падна от втория етаж.
На другия ден Дивна изчезна. Остави три щастливи семейства, един годеник и една сладка болка в един глезен. И един добър приятел. Прекрасни коледни подаръци...
А Дивна... никой повече не я видя...
Някой да е виждал истинския Дядо Коледа?