автор: bebvragalowski

Имаше дни, в които планината приличаше на пейзаж от друга планета. Особено по върховете, там, където облаци и бури нощуваха върху страховете на хората и ваеха причудливите си преспи.

Дори тук зимата имаше своето харизматично очарование. Въпреки ниските температури и зловещия вятър, който брулеше всичко по пътя си! По тези места природата беше върховен господар, а човеците само се опитваха да и се месят в работата, в повечето случаи неуспешно.
Денят беше слънчев и тих, но само в горната част на пистата. Долу, където живееха повечето простосмъртни, тежка мъгла смразяваше дъха на закъснялата зима. Нещо странно тежеше във въздуха. Миришеше на изцъклени ледени висулки и... тъга!
- Ей, Врабче! Забави малко темпото! За къде си се разбързал?! - викна Венци на крачещия с ускорен ход млад мъж, който го беше изпреварил с десетина метра. Двамата бяха тръгнали да се спуснат със ски от най-високото. Първо ползваха ски-влека, после поеха по добре познатия им маршрут към върха, откъдето се спускаха само най-добрите или най-лудите глави. В планинската спасителна служба работеха само такива мъже. Мъже, които спасяваха живота на тълпи от самоуверени туристи, дошли за да си премерят силите с неподозираната власт на природата.
- Ами, да не беше си допивал водката снощи, приятелче! Знаеш, че за днес се бяхме уговорили! - отговори Врабчето, като се обърна и погледна унищожително своя спътник, макар че му беше благодарен за среднощната компания. Вместо да се прибере при жена си и децата, Венци почти цяла нощ бе съпричастен с мъката по изгубената му любов. И не за първи път, през последните няколко месеца. Врабчето нямаше друг приятел като него. На кого другиго да си изплаче душата?!
- Чакай малко де! Не мога да си поема дъх!
Слънцето вече напичаше падналия през нощта сняг и правеше горния му слой по-твърд от вътрешността, което след следващата порция сняг щеше да е предпоставка за образуването на лавини. Съдникът на безразсъдните постоянно напомняше за себе си на тези, които бъркаха смелостта и надценените си качества със силата на природната стихия!
Врабчето спря до едно голямо дърво и зачака изтощения си приятел да го настигне. Беше махнал досадната шапка и лекия вятър се преплиташе в кестенявите му коси, като в мрежа. Синьото небе се сля с лазурния поглед на младия мъж и той отново си спомни за Мария. Не можеше да я прогони от мислите си, нито от сърцето си, а в съня му, тя идваше когато си поиска. Идваше като буря от страсти, като магия, като нещо, без което бе трудно да се живее. Много трудно! Бяха минали няколко месеца от раздялата, но болката не беше отшумяла, въпреки усилията и безпаметните разпивки.
- Пак ли мислиш за нея? - попита го Венци след като стъпи до него на височинката и забеляза отнесеният му поглед.
- Тя просто си тръгна, Врабче! Не се самоизмъчвай!
Той не отговори, но го погледна в очите и разбра, че няма смисъл да му обяснява. Никой не би го разбрал! Може би само Мария, но тя дори не се обаждаше. Явно се чувстваше виновна... или слаба. Или вече бе намерила утеха в леглото на друг?! Кой можеше да знае?! Казваха,че времето лекувало, но не непременно. Не и ако след раздялата пробойната е огромна. Тогава Господ да ти е на помощ!
Двамата тръгнаха отново към върха и само вятърът, който си играеше между дърветата и рисуваше фигурки по снега, им се усмихваше загадъчно. Имаше още доста път, а и теренът си го биваше - стръмен участък, дълбок сняг и изконната жажда на човека да се изкачи на най-високото и да погледне от там, като победител.
Врабчето беше изпреварил своя спътник отново, но този път не дочака да го молят, за да вървят заедно. Правеше го нарочно - за назидание, та другият път Венци да не се налива цяла нощ и да не проваля почивния им ден. Мъжките уговорки си имаха цена и тя беше обещанията да се спазват. Винаги! Независимо от обстоятелствата.
- Защо не и се обадиш?! Да не мислиш, че на нея и е лесно. Аз най-добре знам, колко те обичаше! - каза Венци и изпухтя като локомотив, при мисълта за водка с тоник.
- Не знам, братле! Няма да е много разумно. Ще излезе, че и досаждам.
- Мисля, че ще ти се зарадва. Отскоро е в София и сигурно и е трудно. Чух, че живеела при сестра си.
- И какво друго си чул?! - заинтересува се Врабчето. Атанас беше наследил прякора на слабичкия си баща, който беше около петдесетина килограма с мокро палто и кални ботуши.
- Обаждала се е на приятелки. От тях знам това - онова! Работи като сервитьорка в някакъв ресторант.
- И...
- И, какво?! Нищо, само това знам!
Врабчето тръгна отново нагоре към върха и изобщо нямаше повече намерение да изчаква неадекватното си приятелче. Искаше да се спусне и вятърът да отвее спомените му за Мария и нейните зеленикави очи. Очите на любовта, които в сънищата само го гледаха, без капка милост пред пропастта, над която го караха да прелети. Ех, ако имаше криле! Нали му викаха Врабчето! Би трябвало да може да лети, а и Мария си заслужаваше. Кой да му каже, че всеки ден щом нокиата звъннеше, сърчицето и полудяваше от вълнение, дали не е той.
- Звънни и бе, ахмак! - скастри го пак Венци, въпреки че още не го бе настигнал напълно. - Стига си се преструвал на обиден! И на мен ми омръзна да те гледам такъв! Ако нямаше мобилни телефони трябваше да ходиш до София, за да я видиш. Хората са го измислили! Едно натискане на копчето и готово! Сдобрявате се, макар че така и не разбрах, защо се разделихте и продължаваме напред. Едно натискане, Врабче - добави Венци, като имитираше работа с мобилен апарат.
Атанас вече беше се изкачил до мястото, откъдето се спускаха обикновено и се приготвяше за поредната си каскада. Когато го понастигна и видя накъде искаше да слаломира Врабчето, Венци се развика:
- Чакай бе, Врабче! Недей да минаваш от там. Казаха, че има опасност от лавини!
- Няма страшно! Правил съм го безброй пъти - отговори отгоре младият мъж. - От тук нямам обхват, Венци. Бързам да сляза, за да и се обадя. Ти беше прав - ако не стисна юмрук, златото ще изтече между пръстите ми и няма да си го простя цял живот. Ще те чакам долу! Той сложи очилата и шапката си и се спусна като полудял между скалите. Сякаш гонеше невидимия си водач!

Когато привечер Венци влезе в полутъмното кокетно ресторантче и потърси масата на Врабчето и обичайната орда нехранимайковци, ахна от удивление. Точно в ъгъла, на най-закътаната масичка, един срещу друг, бяха седнали Врабчето и Мария. Те се гледаха, шушукаха си нещо и изглеждаха щастливи. Той и се беше обадил, а тя още преди това, бе тръгнала от София. Времето беше казало своята дума - те не можеха един, без друг. Не и в този живот!
- Добре дошла, Мария! Е, сега по-добре ли си, Врабче? - попита Венци заставайки до тяхната маса. - Или още мислиш, че животът е безсмислен? - Благодаря ти, че ми отвори очите, приятел! Никога няма да забравя това - отговори усмихнат Атанас, галейки през масата черните коси на своето момиче. - Никога!
Венци седна на свободния стол и въпреки, че не беше сигурен, дали е желана компания в момента, поръча гръмогласно на шикозната сервитьорка приличаща на фолк - певица:
- Бутилка " Руский стандарт", гълъбице, тоник и много лед. Останалото остави на нас. Днес Врабчето кацна в своето любимо гнездо. Завинаги