автор: zinka

Почуках на вратата –
дочу се плахо: влез.
Навярно някой смята,
че ще премна през
дървото, талашита,
металния обков,
че дух съм , който скита
или..., че съм любов,
която преминава
през иглени уши
и може да прощава,
и може да руши,
сама неразрушима,
но винаги добра
и винаги я има
зад всякоя врата...
Не, дух не сам. Най-малко,
пък, вече съм любов.
Но ще е много жалко,
ако не си готов
да станеш и отвориш
вратата на мига,
за да си поговориш
очи в очи с ... врага.
Че по -добре да имаш
потенциален враг,
отколкото приятел,
оказал се – глупак.