автор: apostola

Като вълци дните се озъбват
и глозгат календара ни до кокал.
Вечерите страшното поръбват
със мислите на древния Софокъл.

Тъй годините ни стават скелет
и в миналото ни назад остават.
Нощем спомените ни ги стрелят-
завинаги със тях се те прощават.

Все напред със вълчите си нрави
химерното си бъдеще градиме.
Криви ли сме, боже, или прави,
но за безсмъртие се пак редиме...