автор: tsveti

„Mайчице мила! Олеле-e-e-! Пак тоя сън... Ти ли бе, Илия, ми ги пращаш? Ох! Ох! Оххх! Ще ми се пръсне сърцето! Господи! Прибери си ме вече!“
- Какво става бе, майко! Какво виеш така, цялата къща събуди.
- Стреснала се е нещо, виж, че е цялата в пот.
- Пот! Напикана е, бе човек! Подгизнала!
- Божеее! Божкее! Вика ме Илия, оставете меее! Оставете ме да си ида!
- 3 часа е, бе, майко! Утре сме на работа. Мирувай да те преоблека.
- Оооо, оооо! Само грижи им създавам, прибери си ме, Илия, прибери си ме!
„Гледа си ме снахичката – на, чиста съм, суха съм, ама ѝ дотегна вече. То и сама на себе си дотегнах. Ама много съм грешна май, затова ме мъчат. Не щат да ме прибират.
Грешна съм. Много. Да ме съдят. Кой от сърце не е късал, той да ме съди.
- Майко, майко! – викаше големият.
- Кажи, сине?
- Гладни сме, майко.
Единият увиснал на престилката ми от едната страна, другият от другата. Едни миши носове изострили срещу мен. Едни очи големи, подплашени. Гладни. А сушава година беше, нищо не беше се родило. Къде ти брашно – не бяхме го и сънували. От царевично и трици месех. Опека питка, разделя я наполовина – поне за два дена да стигне. Половината разделя на пет – за Петко, за Борко, за теб, за мен, за кучката.
И тоя ден така. Изядоха си двамата парчетата, прибрах ги другите в торбето. А отвечер – пак гладни. Увиснали на престилката и преглъщат. А кучката вие отвънка. И тя гладна. Ти не беше се прибрал – все до късно работеше на стопанството. Взех аз от торбето мойто парче – дадох на Петко. Взех това за кучката – дадох на Борко. Твойто оставих – все гладен като вълк се прибираше.
Ден след ден все така – стискам аз зъби, трохичките сбирам от подницата, само и само за вас да има. А кучката вие ли, вие. А ти с идването:
- Петро ма, тая кучка защо така вие, да не е гладна?
Аз не вия, та мен ме не питаш гладна ли съм, жадна ли съм.
Та една нощ като заспаха, станах аз. Взех една мотика и право при кучката. Заумилква ми се, че все аз я хранех. Замижах и с мотиката право в главата. Изрових после един трап и я бухнах вътре.
- Петрано, ма! Какво направи, ма! – викна ти изведнъж зад мен, та подскочих. Събудил се, сам, тръгнал да ме търсиш. С мотиката щях да си отсека краката.
- Живинка е, как те не беше грехота! – много ми се скара.
- Живинка! На децата ти хляба яде – троснах се и аз.
- Утре ще ти донеса хляб – натърти и си влезе.
Донесе на другия ден едно чувалче брашно – бяло, бяло като бибе. Тръшна ми го в ръцете, без да ме погледнеш.
- Нахрани си децата. Вече нали няма кой да ги подяжда.
Докривя ми, да знаеш.
Децата си нахраних, ама от ума ми не излиза откъде го донесе това бяло брашно. То никой в село не ядеше такова. Само попа и кмета и вдовицата на мелничаря. Подпитах те веднъж-дваж, нищо не казваш, ами погледнеш сърдито, накривиш каскета и тичаш в кръчмата. И спрях да питам. Хранех си децата и толкова. Всеки месец ми носеше по чувалче.
Пък се пооправиха времената. Позамогнахме се. Вече не носеше, ама си имахме. Всичко си имахме. Къща дигнахме на два ката. Градинка с чушки, доматки, овошки. Кокошчици завъдихме, прасенце, овчици. Петко и Борко отхвръкнаха – тичат, беснеят из махалата, всеки ден с нова цицина. Добре че тръгнаха на училище, та им наля малко ум в главите даскала. Ден след ден се изтъркалваше. С трето бях трудна, по двора нещо шетах, кога тича един ден оная – бяла, бяла, от брашно по-бяла. Оная - мелничарката вдовицата.
- Како Петранке, како Петранке! Душа бере.
- Кой ма, Лиляно!
- Рожбицата ми, како Петранкеее – реве, та се къса жената.
Дочула бях слухове из село, че без мъж с рожба се сдобила, ама не са моя работа хорските дертове. Оставих каквото правех и тичам да помагам. Към четиригодишно трябва да беше. Едно на майка, паникьосала се. Парче ябълка му влязло в кривото гърло и пъхти та хъхри вече, дъх не може да си вземе, посиняло вече. Хванах го бързо, провесих го с краката нагоре и го тръснах силно, та изплю парчето. Дигнах го после, тупнах го по гръбчето – не знаеше на кой свят се намира горкото. Бутнах ѝ го в ръцете да си го гушне и тогава го видях белега на тила. Очите ми да извади! Твоят белег, дето и баща ти го имаше същия, че и неговият баща го имал, и наш Петко го има. На сърпа на млада луна прилича. Нащърбен сърп. Семеен.
Притъмня ми пред очите и хукнах навън. Бебето в корема ми ритна силно. Препънах се в чергата и политнах. Оная ме хвана отведнъж през кръста. Инак щях да се изтърколя по стълбите.
- Како Петранке, лошо ли ти стана? Како Петранке!
- Не съм ти кака, кучко!
Обърнах се и я зашлевих през лицето. И побягнах. После се сетих и се върнах.
Тя лежеше на пода и ревеше. Детето седеше до нея и ревеше и то.
Отидох право при него. Хванах го и го стиснах за гушата.
Тя скочи веднага и ми се нахвърли. А аз го стискам още по-силно.
- Запомни, кучко недобита! Двама сина има мъжът ми. Разбра ли?
- Пусни ми детето, убийце! – изви на умряло.
- Ще го пусна. Ама само да си доближила Илия... Ще си го копаш детето, да знаеш – изсъсках като усойница и си тръгнах.
След това по-тиха от тревата стана. Като ме видеше, на другия тротоар отиваше и детето го прибутваше от другата си страна. Ама и да го буташе, и да го криеше, то и кьоравата Пена беше видяла, че ти е одрало кожата. И всички говореха и зад гърба ми, че и с пръст ме сочеха. Ама с трите деца и къща, и животни, и градина на двете ми ръце, хич и време не ми е оставало да обръщам внимание. А ти, Илия, ти все другите хора редеше – стопанството, нивите, а твойте си ги оставяше на самотек.
Кой я запали, не се разбра, ама цяло село вярваше, че съм аз. А я мразеха много хора – и мъже, и жени. Мъжете ги мамеше, ама за кратко, а все сама си оставаше с детето. Ама душите им пиеше, та разлютени като бикове се връщаха при жените си.
Малката ми беше тригодишна. Тежичка вече, ама на ръце я носех, че нещо беше трескава и я бях водила при фелдшера. А момчетата подтичваха от двете ми страни и все се перчеха като петли един на друг. Тамън да им плесна по един, че душицата ми изядоха с тия техни разправии и Борко вика:
- Майко, майко – пушек, огън! – сочи уплашен.
Кога погледнах, като факла пламнало на воденичарката къщето. Притичах, надзърнах – човек се не вижда.
А сеирджии се бяха насъбрали отпред, ама стоят със скръстени ръце и гледат.
- Лиляно! Лилянооо! – викнах веднага.
- Илийчоо! – за детето се притесних, та викнах колкото ми глас държи.
- Димитроо! – викнах по една жена от ония, дето гледаха – Тичай в пощата да викат пожарна по телефона, бърже тичай!
Пък оставих малката на момчетата, завих си главата с престилката и тръгнах навътре. Не можех да го оставя детето. Ама от пушек и от пламък свят ми се зави. Дорева ми се. Свършено е. Дай Боже да не са били вътре. Души божии, какви ще да са. Живи и здрави да са само се молех.
- Майко! – викаха ме децата и ме теглеха да излизам.
Кога излязох, го видяхме и Илийчо. Беше се подпрял на едно дърво близо до къщата. Езика си беше глътнал. Питахме го това-онова, ама гледаше само и сълзи му капеха от очите.
Привечер го бяха изгасили пожара. Намерили и пръстенчето, дето винаги го носела Лиляна, откак роди Илийчо.
Призори се прибра, ти, Илия. Косата ти беше цяла побеляла. Сутринта излезе с черна, а след пожара се върна с бяла беленичка.
Влезе при децата. Спяха. Погали ги всичките по челцата – и Борко, и Петко, и малката, и Илийчо. Подържа ръка на челото му. Погледна ме виновно.
- Ще го заведа утре при леля му.
- Никъде няма да го водиш, Илия. Наше си е детето – стиснах ти ръката.
Право в очите ме погледна. Откак се любехме, не беше ме гледал така.
И досега така в сънищата ми идваш – все с тия очи весели като синчеца, кога слънце грейне.
А кога не в сънищата, Илийчо ме гледа с тях. Твоя и нейния Илийчо – той ме гледа откак се залежах...
Наше си е детето, Илия.


Цветелина Александрова
София, октомври 2016 г.