автор: milyovelchev

Помнеше Дядо Марко и годината и датата на туй нещо.
Помнеше го, защото предния ден Неда му каза, че е бременна и той почерпи в кръчмата, без да обяснява защо, и така се напи, че падна като талпа на стълбите и си сцепи веждата. На другия ден, с едното си око видя, понеже другото беше затворено с марля, как гарванът донесе жълъда и го зарови в ъгъла на градината. Не беше сива врана, а гарван Гробар. Долетя, остави жълъда на тревата, изкопа с човката си дупка, сложи жълъда и пак с човка го затрупа. Петдесет години никой учен човек не можа да му обясни защо гарванът зарови жълъда. И прост човек не се намери да му каже. Първо помисли, че си крие храна за зимата. Сняг натрупа, стопи се и пак ... и пак ... запролети се, цъфнаха игличини, нарциси, зюмбюли, овошки... Гарванът не се върна. Жълъдчето покълна, източи тънко стъбълце, разпери две листенца и тръгна да става дърво. Огради го Марко, първо с камъни, да не го окоси без да иска, след 3-4 години заби колове и му скова ограда, да не го прегризе някое животно. Това му бяха грижите. Занесе едно листо на лесничея и той му каза, че не е горун, а благун. Пак е от рода на дъбовете, ама е отделен дървесен вид. Издъ́́ржа на суша, защото пуска дълбок централен корен и смуче вода от дълбоко. Не е като бука, с плитка коренова система.
През годините този благун много пъти е бил повод за кавги. И старите, и Неда, пък и други му викаха да го отсече, само сянка правел. „Човек убивам за благунчето! Само някой да е посмял... „ — ежеше се Марко и му търсеше някакво приложение. Шума кърнеше за животните, с жълъдите хранеше прасето, печени и мляни ги вареше, вместо кафе, подпалки правеше от изсъхналата вършина. След години върза люлка на един клон от южната му страна, а от другата, северната, сложи маса и столове. Там ракийката му бе най-блага.
Преди три години Дядо Марко взе решение. И това решение той го взе лесно. Беше като мълния. Петдесет години никой не му отговори на въпроса: „Защо гарванът зарови жълъда?”. И изведнъж отговорът дойде. Дойде в един дъждовен есенен ден, когато тръгнаха да погребват съседа Киро. Точно до гроба, дето му го бяха изкопали, Киро се изтърси от ковчега. Талашитът, от който бяха сковали ковчега, се разкапа и Киро тупна в калта. С най-новия си костюм, с лачените обувки и джобния часовник Заря. Тупна в калта, изпръска всички за сбогом и дори май се ухили. Добре че падна по гръб и не се наложи да го мият. Как го погребаха не е важно. Казват, че турците така ги погребвали, даже — чисто голи. На Киро поне му подложиха отсам-оттам някой и друг талашит. По-важно беше, че на Дядо Марко му дойде свише просветление.
Даде пет лева на секача Демир и му рече:
— Отрежи го!
Клоните Демир ги наряза на дърва за огрев, а стъблото го натовари в каруцата и го закара на гатера. Марин го разбичи на тънки дъски, два сантиметра и половина, че като ги рендоса да останат на два. Нареди ги Дядо Марко под навеса, да съхнат. Намаза ги челно с парафин, да не се пукат. Между редовете — тънки летвички от смърч, за проветрение.

— Не си лош човек, Марко, но като си пийнеш повечко ставаш ужасен!
— Казах — да чуя как ще ме оплакваш!
— Такава щуротия до сега не ти беше идвала на акъла! — продължи да мърмори баба Марковица, но знаеше, че точно в този момент е голяма глупост да тръгне да спори с него или да му се противи.
Дядо Марко съблече старите дрехи, облече бялата риза, новия костюм, обу лачените обувки и легна в ковчега.
Този ковчег той го чувстваше като делото на своя живот. Казват, че мъж, който не е ходил войник и не е построил къща, не е истински мъж. Къща не можа да построи, защото дядо му, Бог да го прости, сам, с двете си ръце, преди сто години беше издигнал два ката от камъни, кирпич и дялани дъбови греди. Построил и умрял. Оставил пет сирачета. Ама тези сирачета народили после в тази къща една сюрия деца. Значи не е бил напразно труда му. Не е живял напразно. Имало е в тази къща глъч, смях ... и любов ... и смърт. Всичко е имало, което го има в живота. Но скоро това ще свърши. Нищо няма да има. Ни живот, ни смърт. Защото няма да има хора. И каква излезе тя — мисли си Марко, — дядо построил къща, напълнил я с живот, тате и мама я обзаведоха с мебели, килими, а аз им пиках на труда и мечтите. Че кой друг да е виновен?! Не са ми виновни държавата и политиците. Така съм ги възпитал. Не съм ги научил на най-важното — какъв е смисълът на живота. А според Марко, защото туй нещо той си го измисли и никъде не го беше чел, смисълът на човешкия живот е да продължиш делото на предците и достойно да го предадеш на децата си. Дядо му бил шивач, тогава му викали терзия, баща му и той. Марко не беше просто шивач. Той беше шивач — моделиер. Имаше списания от Франция, Германия, Италия. Сваляше кройки и шиеше най-сложните модели съвършено. Перфектно! Марко беше перфекционист. Девизът му беше: „Детайлите правят картината”. Изпипваше всичко най-старателно.
Така направи и ковчега. Слепи дъските, шлайфа, изряза, сглоби, грундира, байцва, лакира, монтира дръжки, ъгли, первази от меден обков... Пианото на сина му в Берлин, чешко било — „Петрофф”, ряпа да яде! Ковчегът на дядо Марко изглеждаше не просто като красива мебел, а като произведение на изкуството. Шедьовър! Сега вече можеше да легне и да умре.

— Почвай да ревеш, че като умра няма да чуя какви ги редиш!
И баба Неда започна. Първо тихо, приглушено, после взе да се вживява и да извива протяжно:
— Марко-о-о, защо ме остави, Марко-о-о! Кой ще ми носи дърва и пали сутрин печката, Марко-о-о?! Кой ще обръща градината с лизгаря-а-а, кой ще коси двора, за овошките кой ще се грижи, Марко-о-о? На кого ще готвя вече, на кого ще слагам и вдигам масата?! Няма да има кой да ме напсува, Марко-о-о!
Жалният вой на баба Неда не остана нечут. Беше късна есен и съседката Пена в това време разсаждаше марули пред къщата. Сепна се като чу, хвърли мотичката и се завтече. Мина през комшулука, изу калните галоши пред стълбите и влезе по чорапи.
— Боже-е-е, как ще живея сега, Боже-е-е! – продължаваше да нарежда баба Неда. — Ама то моето живот ли беше?! Тегло, цял живот тегло, Боже-е-е! Можех да си поживея и аз като хората, ама проста глава, глупава, не слуша ума, а сърцето! Боже-е-е! Да бях се врекла на Киро! Искаше ме човекът, на колене ми падаше, на ръце щял да ме носи... Боже-е-е, а аз сърцето да слушам!
Както стоеше на прага, Пена се врътна и ситно-ситно излезе, обу калните галоши и се върна да доразсади марулите.
След има-няма десет минути, докато завиваше с наелон тунелчето, Пена видя, че Неда, бавно, без да бърза, влачи патъците към центъра. Не знаеше, че отива до магазина за сол, защото една къща не бива да замръква без сол, било лоша поличба. Баба Неда бе тръгнала и поради друга причина. Дядо Марко бе заспал и сладко похъркваше, удобно настанен в своя байцван, лакиран, обкован с меден обков дървен шедьовър.
Пена отряза с готварския нож няколко жълти хризантеми, клонка чемшир, откъсна стръкче здравец, озърна се като крадец и притича през комшулука.
Не можа да се сдържи, разрева се още от вратата. Падна на колене до ковчега, а букета и́ се пръсна върху гърдите на „мъртвия” и го събуди. Пена не го видя как ококори очи и после бързо ги затвори, защото бе забила глава в дръжката с меден обков и с две ръце стискаше перваза на ковчега. Тре́се се, тре́се се, хлипа, па изправи глава и занарежда от сърце:
— Марко-о-о, любов моя несподелена, и ти ли — в земята черна, Марко-о-о?! Слънцето не виждах, ти изгряваше от изток ката ден на двора. Птиците не пееха, само твоя глас чувах. Къде ходех, все твоя поглед търсех, че кога ме погледнеше, вятър Полибник ме облъхваше и разгонваше в душата ми ята пеперуди! Марко-о-о, една мечта имах, Марко-о-о, да ме прости Господ, една надейка — твоите ръце да ме погалят, в едно легло с тебе да легна ... докато спиш да те завивам ... да ти сготвя, да ти сложа, да ти вдигна... Като дете щях да те гледам, за тебе да дишам, за тебе да живея...
Сепна се! Ръката на „мъртвия” първо легна на рамото и́, а после я погали по главата.
— Не съм умрял, Пено.
— Че как тъй?!
— Само се правя.
Стана Марко от ковчега, хвана Пена за ръка и рече:
— Да вървим.
И тъй, както си беше с новия костюм и лачените обувки, я поведе през комшулука за у тях. И остана там.

По Никулден падна първия сняг. Натрупа почти до коляно. Развъртя Марко лопатата, направи пъртина до животните, до портата. Видя, че комина на Неда не пуши. Нарочно го прави – помисли си. Предната седмица пак така. Тогава Марко отиде, та и нацепи подпалки и и́ запали печката. Сега пак не се сдържа, разчисти снега до комшулука, мина и оттатък... Разчисти навсякъде. Не я чу да шета, не я вида да се размърда... Взе наръч дърва и подпалки от дърварника, влезе в кухничката на първия етаж. Денем там седяха, вечер се качваха да спят горе. И тя сега така.
Изхвърли пепелта в градината, нареди подпалките, смачка един вестник на фишек и драсна кибрита. Разпали се, забумтя... Сложи Марко още една цепеница, затвори вратичката на печката и тръгна да си ходи.
Тогава я чу. Тъкмо си беше обул ботушите. Чу я да извива като на умряло. Помисли си — паднала е, счупила си е я крак, я нещо друго. Взе стъпалата на три крачки, мина през коридора, отвори спалнята... Няма я! В другата стая... Първо не я видя. Сумрачно беше. Само един страшен вой го стъписа.
— Марко-о-о, защо ме остави, Марко-о-о?
Лежеше в ковчега, в неговия ковчег, пременена с дрехите за умряло и вие:
— Помниш ли как се обичахме, Марко-о-о?! С каква любов ме взе, как във вярност се вричаше, Марко-о-о! Помниш ли-и-и, кога ти родих първа рожба, какво щастие беше?! И втори син ти родих. Две деца ти отгледах, за старите се грижех, за добитък, за къща ... и дума на криво не казах! По цял ден пеех и чаках вечер да ни сложиш на коленете си, да ни прегърнеш, да ни целунеш... А после, като приспя децата, треви и цветя, гори и ливади, буйни реки и южния вятър, цялата хубавина на земята ме обгръщаше в леглото и ме караш да умирам и пак да се раждам! Такова щастие, Марко-о-о, такава любов! Всички несгоди забравях, в тебе се сгушвах, вътре в тебе притихвах, като птица в гнездото си.
Не се преструваше, не играеше. Марко видя как се стичат сълзи по лицето и́ и падат на шлайфаното, грундирано, байцвано и лакирано дъно на неговия ковчег. И не издържа:
— Ставай!
Чак сега го усети Неда. Ококори се и запремигва, запремигва и пак стисна очи. Зачуди се жива ли е или умряла.
— Ти ставай, аз отивам да заколя петела! Само кълве кокошките ... и на хо́ра взе да скача.
Стана Неда, оправи си фустана, прибра косите в забрадката и като не знаеше какво да каже, рече:
— Как да го сготвя, с картофи на фурна или с ориз?
— С кисело зеле — отсече Марко.
Тръгна към вратата, но гласът на Неда го спря:
— Марко ... пък покани и Пена!
Нищо не каза Марко, защото една буца му затикна гърлото и очите му се насълзиха. Бързо се извърна и излезе.

На другия ден, по обед, слънцето напече, снегът взе да се топи, закапа вода от стрехите, зашуртя по водостоците, птички зацвърчаха... Новият петел, дето Пена им го подари зарана, се качи на коритото, изпляска с криле и изкукурига колкото му глас държи. Някои кокошки спряха да кълват и вдигнаха глави. Другите се направиха, че не чуват.
Изнесе Марко ковчега на двора. Първо сандъка, после капака. Отиде до дърварника и се върна с голямата брадва. Неда стоеше на плочника. Подпря се Марко на брадвата, като да си почине и набере сили, и погледна към жена си. Прекръсти се Неда, свали ръченика, уж пак да се забради, ама го стисна в шепи и прехапа устни.
Завъртя Марко глава насам-натам, изсумтя нещо и хвърли брадвата. Отиде до работилницата, върна се с една отвертка и свали дръжките на ковчега. Занесе сандъка в сеновала, изсипа един чувал царевица в него и му сложи капака. После, една по една, пренесе дъските от благуна, дето бяха останали под навеса, до работилницата. Баба Неда вървеше след него, не и даваше мира да разбере каква щуротия пак е намислил.
Нареди Марко няколко дъски на тезгяха, премери ги с дървения метър, свали голямото ренде от рафта и взе да рендосва. С едната ръка рендосва, с другата чисти стъргоните. И поглежда сигиз-тогиз към Неда. А тя стои, гледа, не ще да излезе. Ама и не пита. Мълчи.
— Слушай, Недо — пъхти Марко, рендосва и нарежда — туй нещо сега го измислих. Толкоз път извървяхме заедно, цял живот делихме добро и лошо, един хомот теглихме, на един креват спяхме...
Спря, изправи се, остави рендето, отиде до нея, прегърна я и и́ прошепна в ухото:
— И ковчегът ще е за двама!

КРАЙ

П.П. Знам какво ще ме питате: „Какво стана? Как ги погребаха?” Ще ви кажа. Не са ги погребали. Живи са. Бая години минаха оттогава. От пъна и корените на отсеченото дърво тръгнаха издънки. Оставиха само една, най-хубавата. И тя израсна, стана коджа ми ти дърво. Сега пак е есен. Провисили са се гроздове от асмата, жълтеят тикви в градината... А те... Ей ги там, на двора. Седят на пейката, под благунчето, пият ракийка и замезват. Не им се мре.

П.П. Какво пак?... Какво Пена?... Не я ли виждате? И тя е там. Понеже е седнала по-встрани, в сянката... Ей я на, стана, промуши се през комшулука, отива да откъсне два розови домата. Хайде, със здраве, че и на мен ми се допи!