автор: LeoBedrosian

Поглеждам скоростомера. Двеста и четиридесет километра в час. Прекъснатата линия се движи напред. Окото се лъже, но съзнанието знае, че това е оптическа илюзия. Картината, която се вижда през предното стъкло е като от Междузвездни войни по времето на хипер скок. Едно непрестанно движение, което те успокоява. Но спокойствието е измамно. Следва го Вечния лагерен огън в ловните полета.
Съзнанието разбира, че идва смъртта, но това го приспива, вместо да го изплаши. Четиристотинте немски коня в боксера зад мен не протестират особено. Пришпорени са до границата на възможностите им. Само дето не знаят, че и те скоро ще умрат.

Магистралата прави лек завой. Асфалта ѝ е пресен. Амортисьорите поемат всяка вибрация и не усещам завоя. Активното окачване си заслужава всеки един от тридесетте бона. И то ще умре. Колата ми струваше двеста и петдесет хиляди, но не можах да си купя успокоение от изневярата ѝ. Сега я наказвам. Със смъртта си. И смъртта на всичките тия двеста и петдесет хиляди евро. Заслужи си го. Оранжевата стрелка на скоростомера се приближава до красиво изписаната цифра триста, В далечината се задава камион. Пъпли по лекия наклон, а аз го настигам сякаш ще се разминаваме. Претоварен е…

„Заключвам бежовото Порше. Механизмът издава лек звук на пойна птичка, който трябваше да ме успокои. Но не можа. Погледнах отново плавните форми на колата. Съвършенство. Едно време то ме вдъхновяваше и ме караше да мечтая. Сега съм безразличен. Докато се качвам с асансьора безпокойствието ми расте. Сякаш очаквам нещо по-страшно от смъртта. Предишната вечер се карахме. Ударих ѝ шамар. Не се разплака. Остана равнодушна, сякаш още тогава знаеше какво ще ми причини. Излетях навън, както си бях. Само по сако, въпреки, че колите бяха покрити със скреж. Побягнах и се спрях чак пред автосалон. Беше луксозен. Продаваха Поршета и няколко Ферарита. Тогава го видях. Бежово, точно като за нея. Тя харесваше Порше и от няколко месеца ми мрънкаше. Тъкмо се чудя как да ѝ отмъстя и ето, че отговора седи срещу мен.“

Камионът е на двеста метра пред мен. С триста това разстояние се изминава за по-малко от три секунди, като не смятаме скоростта му. То пък и една скорост. Три секунди. Винаги съм бил добър математик. Колко са три секунди? Достатъчно да си спомня това, което не искам да помня. Но съзнанието ми не може да изхвърли болката. Видях я. Солареният ѝ загар контрастираше с белотата на измачканите чаршафи. Три секунди. Толкова време гледах вдигнатите ѝ крака, които се поклащаха ритмично. Такта го задаваше едно грубо и мускулесто тяло, полегнало върху нея. Ебачът не ме интересуваше. Три секунди очите ѝ ме гледаха без емоция. Втренчено и безизразно. Толкова траеше отмъщението ѝ. Три секунди. Оня се изпразни с ръмжане, но аз не го изчаках. Не си отмъстих, въпреки удобния ръжен на камината. Просто си тръгнах. Раздялата ни трая три секунди…

Изпреварвам камиона. Оставил ми е само една лента, която трябва да уцеля. Някаква непозната, но полезна автоматика ми помага да уцеля точния процеп между камиона и мантинелата. Невероятно е, но успях. Тъкмо се изравних с него и оня мустакат и небръснат турчин реши, че ще ме изхвърли от пътя. Натиснах газта до ламарината. Включиха се още осемдесет електрически коня и Поршето премина в режим на ниско летене. Нужни са ми нула цяло и три секунди за да му се измъкна. Виждам влекача на тира с небръснатата физиономия пред мен. Заспал е. Няма нула цяло и три секунди. Сънят му ми ги отне. Остава мантинелата…

Толкова ли трае смъртта? Само нула цяло и три секунди. По-кратко от оргазъма ѝ. Нейния продължава половин минута. Знаех добре, че оная грамада мускули не може да ѝ го причини. Не и на нея. Тя си мъстеше за шамара. Погледът ѝ казваше, липсата на емоция крещеше, удряше ме по главата с навирените крака. Три секунди отмъщение и само една трета от секундата смърт. Мантинелата изгони тишината от луксозния салон. Сякаш в ляво заработи реактивен двигател, от който извираха милиони искри. В дясно кабината на Тира искаше да ме погълне. Поршето се наклони на една страна, сякаш иска да се измъкне от смъртта. Луксозната му геометрия започна да се променя по законите на невъзвратимото.

Ето скъпа, това ли искаше? Бежово Порше, нали това искаше. Ще го имаш, само че няма да го караш. То е ковчегът ми. Искам да ме погребеш така. Както съм си в него.