автор: KBoianov

Казвам се Тодор Сирак. Малко е наше село – само неколко къшли и мегдан насред.
Тръгнал веднъж бае ви Колю къде Градището, сухи дръвца да събира. Гледа – запрел се коня му и души един храст. Брей, добиче проклето, не върви, не ще и не ще! Разгърнал Колю храста и що да види – пеленаче, с бело сукно повиено. Носи ме той радостен при булка си Неда. Кръстили ме Тодор, щото коня ме открил. Нема го сеги тоя кон, колко лета отлетели. Имаме си два, с тех ореме с брат ми Камен нивата.
Камен ли? Той ми е батко, висок и слаб. Много е инат понекогиж, ала свири хубаво на кавал. Колкото е лют, толкоз мед изкарва изпод пръстите си, сърцето разтапя. Зная аз, кръчмарската щерка му е в акъла, нейното сърце сака да омае.
Седнали сме на сенкя под дъба, вода пием като жедни волове. Некакво синигерче пее, пеперуди летят, ще речеш – рай същи.
По каменистия друм се изкачват двама души – мъж и жена, загърнати с наметала с качулки.
- Не им е е чист косъмът, не от слънцето тъй се крият- вика ми Камен, взрян в чужденците.
- Помози Бог, орачи! – вика мъжът – Дека ви е селото?
Махна си той качулката и гледаме – здрав и едър чиляк, брадата му прошарена, на свещеник мяза. Усмихва се непознатият, отпива от бърдучето ми и кима на упътването за селото. Само дребният му спътник ни говори, ни иска вода. Даже качулката си не махна.
- Бе то най-добре да ви проводим – викам аз, но брат ми ме сръга с лакът.
Тъй пристигнаха в селото богу милите.

х х х

Кръчмата на Джендо е малко настрани от мегдана, с малко дворче отпред, дето летоска слага масите под двата бряста. Корав мъж е кръчмарина, набит и червендалест, ала некои викат – от виното ще да е. Един кахър, една радост си има Джендо – щерка му Санда – първа хубавица. Пази я като сокол, зер обет дал на майка й – бог да я прости. Ама сърце в клетка не стои.
Влизат в кръчмата двамината странници, боб си поръчват , а виното не кусват.
- Що има? Лошо ли ми е виното? – вика Джендо поразсърден и всички загледаха кавгата.
- Вино! Само това ли ви е в главата? Това ли е най-важното? – отвръща странникът и отмества каната.
- Че кое му е по-важното? Хапване, пийване – казва Теню воденичаря и си засуква мустака.
- Да имаш жена, дом и челяд – не е ли? – подхваща и син му Страхил, още незадомен.
- Нито яденето, ни виното, ни къщата! – изправя се странникът и отива до тезгяха, та всички да го видят.
- Че кое тогава? – викат всички.
- Духът!
- Духът ли? Нито може да го видиш, нито да го пипнеш – казва Петър ковача и отпива от чашата си. – Ето – тая чаша я пипам, а виното вкусвам.
- Слепци! Очите ви в копанката храна, като на свинете! Умовете ви опити от виното! Душите ви потънали в козните на дявола и в пъкъла ще идат! – нарежда чужденецът, гаче Свещеното писание чете.
- Кажи ни, кажи още за душата! Ние сме прости хора, тука учен човек не е стъпвал. – казва примирено воденичарят. – Ама ще си пием виното и ще слушаме.
- Душата е направена от Бога и Него трябва да потърси, от Божието да поема и да отдава. Потърсете доброто и светлото в сърцата си и тогава ще сте стъпили на пътеката към Отца.
- Така не говори свещеник. Кой си ти? – вика някой от тълпата, впечатлен от чутото.
- Има ли значение името? Богу мил.

х х х

Тръгнали сме с Камен за мегдана, уж вода да си наточим , а то – на моми менците да напиваме. Чешмата с три чучура е до мегдана, вградена в стените на калето. Некакви букви има изписани над чучурите, но времето ги е изтрило, нищо се не разбира.
От старата чешма тръгва стръмната пътека към Градището, дето е къщата на старейшината Никодим. Като орел е застанала на високо, селото гаче да брани.
Камен се зазяпал нещо си и пръв стигнах до мегдана. Некаква девойка се беше навела над струите да се умие. Пшеничните й коси разпилени, фигурата –ефирна, съща самодива. Явно съм извикал нещо си, щото самодивата ме стрелна със сивосините си очи, загърна се в наметалото си и дим да я няма. Що за чудо бе това?
- Какво? – викам на Камен.
- Бутам те вече от сума ти време. Що ти е?
- Самодива. Ти виде ли я? – шепна му аз.
- Дрън-дрън! По-хубава от моята Санда нема. А, ето я и нея! – отвърна Камен и се запъти към нея.

х х х

Старейшината Никодим бе всичко, от което имаше нужда селото. Той лекуваше с билки и баене, венчаваше и опяваше, разрешаваше спорове между селяните. На всичко отгоре в събота събираше селото на мегдана, качваше се на старата каменна плоча и говореше – понякога за сърцата человечески и греховете, друг път – за мързела и неугледната кочинка на Джендо.
Слаб и попрегърбен, Никодим се опираше на ясеновата си тояга, срещнала не един непослушен гръб през годините. Той се изкашля, поглади дългата си бяла брада и рече.
- Днеска нема аз да ви говоря.
На каменната плоча се качиха Богомил и неговата спътница. За първи път тя беше отметнала качулката си и немалко погледи се събраха в нея. За момент красавицата се изчерви, но после възвърна каменния си поглед.
- Добри хора – започна Богомил – Казвам добри, защото сте наистина такива. Вие страдате и страданието е запазило духовете ви непокътнати. Идва византиецът- гори и плячкосва, идва боляринът – и той граби, идва свещеникът – уж Божи му думи в устата, а пълни торбата. Питам – докога така?
- Ти – какво? Бунт ли искаш да дигнем? – вика Бона, жената на воденичаря. Едра колкото оратора, тя с веща десница въртеше воденицата и многобройната си челяд, уважавана от всички.
- Разбойници! Знаем ви вас! Колко забрадки ще почерните и къшли на въглени ще сторите?- приглася й Куна хлевоустата. Змии ли има в тая уста – не зная, все на бялото черно казва.
- Не сме дошли за меч , а за мир – изстъпя се странницата. Гласът й е звънлив, но сякаш изсича правдиви думи – Взимат ви житото, взимат ви дори жената. Но има нещо, което никой не може да ви отнеме. Това е духът! Него сме дошли да пробудим, по друг начин да живеем – праведно. Възправете се по дух и бъдете един на друг братя!
„ Възправи своя дух, човече!
Духът е твой, твой е духът.
Пристъпи в дебри духовни, човече!
Там е твоят път,там е твоят път...”
Тъй пееше Макрина, богу милата. Мелодията се лееше и вливаше като еликсир в душите на селяните. Едно по едно лицата се отпуснаха и разведриха.
- Хубаво пее и хубава е – рече Куна – ама да знаете, от дявола ще е...

х х х

- Елате с мен! – рече Никодим на божиите хора след събирането. Костеливата му ръка посочи и мене – Ти- също! Отдавна ти е време!
Погледнах към Камен, но той потънал в очите на Санда, ръцете й държи, славна работа. Не му е ни до мене, ни до всичките ангели и дяволи, взети заедно.
Пъхтим по стръмната пътека към Градището. Неусетно ръката ми намира ръката на Макрина.
- Остави! – вика тя – И сама мога да се покача.
Никодим се обърна и ме изгледа строго, но нищо не рече. Ето ни и на Градището.
Пристъпихме в кръга от камъни, а по средата му имаше друг, плосък камък.
- Ето! Това остана от Орфеевите ученици – каза развълнувано старецът и извади нещо, увиено с кърпа. Бяха дървени плочки с издълбани букви.
Богомил пое плочките, целуна тях и десницата на стария колобър. Същото стори и девойката.
- Иди там! – нареди ми Никодим, сочейки един камък от кръга.
Богомил и Макрина се наредиха по други камъни и така образувахме триъгълник, а Никодим остана по средата.
Молитвата към Бог бе безмълвна, но аз усетих как вълната на Божия Дух ме хласна и затрептях с останалите. В един момент на празните четири места съзрях духовете на загиналите колобри. После всичко утихна, но някъде в мен зрънцето продължаваше да трепти.
Насочихме се към ръба на Градището, откъдето се виждаше целото село като на длан.
- Те са готови- каза Никодим – А вие готови ли сте да ги поведете? ...

х х х

Пътят към воденицата извиваше като змия по стръмнината и после покрай реката.
Двамата с Камен държахме здраво поводите, да се не сурнат конете по нанадолното.
Богомилите ни бяха помогнали да натоварим чувалите със жито и сега почиваха върху тях.
Макрина ме потупа по рамото и посочи напред. Усмихнах й се и кимнах – вече се виждаше воденицата.
Посрещна ни стопанката Бона, с угрижено лице.
- Напразно сте дошли. Днеска май нема да се меле... – рече тя и посочи колелото, запряно с две греди.
Мелничарят и неговия син напразно се опитваха да наместят главината и подменят счупения клин.
Аз, Камен и Богомил се приближихме да помогнем.
Макрина остана с Бона, за да прегледа болнавия й син Марко.
Главината на воденичното колело се държеше на три клина, но единия се беше счупил. Богомил огледа повредата, взе теслата и длетото от ръцете на Страхил и с вещина извади счупеното, както и един от здравите клинове.
- Дръжте! Подпрете гредите по-навътре! – нареди ни той.
После измайстори нов клин по размерите на здравия и ги върна обратно.
- Пускайте сега! – извика богомила.
Колелото започна плавно да се върти в гнездото си, а добрият майстор изтупа ръцете и дрехите си от стърготините.
- Добра работа! – похвали го воденичарят – Ти да не си дърводелец?
- Може и да съм бил. Исус Христос също е бил дърводелски син, пък виж после какво станало... – отвърна духовникът.

х х х

Върнах се към къщата на воденичаря, любопитен да видя какво е сторила Макрина.
Болният лежеше и пъшкаше на одъра си, отметнал завивките. Обърнаха го по корем и богомилката постави двети си ръце на кръста му.
Внезапно видях сияние около главата на лечителката. Същата тази светлина заструи през ръцете й, вля се в болните бъбреци на младежа и той задиша по-леко. Бяха само няколко мига на това пречудно видение, но резултата беше смайващ. Само аз ли бях видял светлината? Самодива ли беше Макрина?
Заедно обърнахме отново Марко по гръб и му дадохме да пие от отварата, която беше приготвена.
- Сега ще поспи - рече тихо лечителката – но трябва да взима от цера три пъти на ден – от това пълнолуние до следващото. Бъбреците са свързани с луната...
Бона смутено гледаше девойката и не знаеше какво да каже.
- Сполай ти, добра знахарке – рече тя и се опита да й целуне ръката, но Макрина я отдръпна – Не знам как да ти се отблагодаря, но нали ще останете за обяд? ...
Богомилката кимна и тръгна към реката, за да си измие ръцете. Последвах я, без да я питам.
- Ти си самодива, нали? – избоботих зад гърба й – Или ангел, предрешен в земен лик?
- Нито съм самодива, ни ангел, Тодоре. На Бога съм отдадена.
- Но аз видях ... светлината – смутено проломотих аз – Имаше я, нали?
- Тя е светлината на Свети Дух. Ние поемаме от нея и я отдаваме на людете – със слово и дело. Това е да си богомил.
Спомних си случката при Градището и незримата вълна, която ме беше обгърнала. Това ли е да отпиваш от Светлината?

х х х

Обядът беше на поляната пред къщата, където застлахме няколко черги. Бяха дошли също Деница – дъщерята на воденичаря, мъжа й – ковача Петър и малкия Пръвко.
Само на седем лета, Пръвко обикаляше навсякъде със сините си очи и бързи крачета, докато накрая се прилепи към Макрина, показвайки й новата си прашка. Двамата отидоха до стобора и сложиха няколко кратунки, за да ги мерят.
- Животът е като това воденично колело – рече Богомил, гледайки с удоволствие работата си – Раждаш се, живееш и умираш. И така безкрай...
- Наистина ли имаш и друг живот? Че какъв е тогава смисълът? – попита Теню.
- Виждате ли тия лястовичета? – посочи духовникът към стряхата – Те се учат да летят. Тъй е и с човешките души.
- Че къде има хорско училище такова? – учуди се Страхил.
- Ние сме тук, но душите ни нощем са в Небесното училище. Едни са едвам в първи клас, други са изкласили далече напред ...
- А денем учим ли? – питам аз.
- Учим – като се молим на Бога, като отърсим от себе си гнилите клонки на греховете, като вършим добри дела. И още – като се научим да слушаме Бога и заръките Му.
- Ние се въртим в кръг като колелото. Но каква е тогава целта? – каза Марко, увлечен в разговора, без да усеща нетърпимите болки в кръста.
През това време Пръвко извика тържествуващо, защото бе уцелил една кратунка.
- Ето ви отговора – досетих се аз – Колелото се върти, но ставаме все по-бързи, за да стигнем крайната цел – да станем съвършени, както сме били създадени отнапред.
Богомил кимна и опита от гроздето.
- То е да се научим да живеем, ккато е проповядвал Исус Христос на учениците си. Да възприемаме от Светия Дух и да живеем праведно. За това не са ни нужни ни боляри, ни свещеници. Това е да живеем, озарени от Светлината Божия.
- Дръзки думи казваш, странниче! – изкашля се воденичарят – По един омаен начин съвместяваш земното и небесното. Само че тук има суша, плевели, буболечки и кървав труд. Има боляри, византийци и лакоми свещеници. Трудно ще сториш на земята Небесното царство ...

х х х

Тъкмо се бяхме приготвили да си ходим, когато от реката се чу тревожния вик на Деница.
- Помощ! Пръвко се дави!
Наскачахме мъжете и след малко Страхил извади малкото телце на палавника. Той го положи на тревата.
- Не диша! Направете нещо! – извика Бона.
Макрина избута мъжете и коленичи. Натисна няколко пъти гърдите на удавеното дете и после го целуна.
- Какво прави тя? – извика Деница и понечи да я спре – Да не го омагьосва?
- Спри, неразумна жено! Тя му отдава дъха си! – хвана я за ръката Богомил.
Само аз можех да видя, че Макрина влива с дъха си и от онази ангелска светлина.
Внезапно Пръвко отвори очи, закашля се и повърна водата.
Разтърсена от плач, майката на момчето го прегърна. Очите й срещнаха тези на лечителката.
- Господ да те благослови! До живот ще съм ти благодарна.- рече Деница.
.... Новината за добрата знахарка се разчу като гръмотевица в селото. Още на следващия ден болните се наредиха при кладенеца, където беше седнала богомилката.
- Казвам ви, самодива е – шепнеше Бона воденичарката – вижте как до вода е седнала. И къде отиде първо? Пак при вода, при воденицата ни.
- Аз пък викам, че е ангел – отвърна Камен – Само с едно движение ми оправи изкълчения глезен. А и такива сини очи има – ангелски...
- Глупости, вещица е! Кой знае с какви демони ви е обаяла всинца. Ще си патите, тъй да знайте – нареждаше Куна хлевоустата, но никой не й обърна внимание...

х х х

Богомилите отседнаха у нас, в плевника. Нямахме стая за гости, но прекарвахме хубави вечери край огнището.
- Тия ваши небесни работи са хубави – рече тейко ми Колю, като запали лулата си – но те не са за нас, простите хорица. Ние, селяните сме привързани към майката –кърмилница, нея почитаме от време оно ...
Богомил отмести недовършената си паница с леща и се замисли.
- Ще ти отговоря с една приказка : Решил Господ да сътвори земята, ала навсъде вода имало. Рекъл той на дявола: Гмурни се до дъното и извади малко пръст, земя да сторим. Послушал дяволът, главил се за ортак. Сторили що сторили и легнали да спят. Но злото не спи. Хванал Сатаната спящия Господ и го понесъл на север да го дави, но земята натам се увеличила. Тръгнал на юг - пак, на запад - пак, на изток – същото. На заранта Господ се събудил и рекъл: Не можа да ме удавиш, щото докато ме носеше, благослових цялата земя. И тъй, благословена от Господ е земята.
Неда тихо прибираше съдовете. Чуваше се пукането на съчките в огнището.
- Можи е да е така. Ние се молим за дъжд и берекет, но земята е нашата опора. Къде са ти тук небесата и ангелските работи? Те са хубави приказки и толкова – въздъхна Колю.
- Не усещате ли как напролет соковете изпълват дървесата? Как разцъфват пъпките и узряват плодовете? Всичко живо е благословено от Бог и неговото дихание. – намеси се Макрина
- Дихание ... – нито може да се види, нито да се пипне – каза Камен, като почистваше с мека кърпа дупките на кавала – Ето това е диханието, дето го знам...
Упойната мелодия заструи изпод пръстите му, докосвайки сърцата ...
- Всяко нещо, което е живо го има, щото в него е Божието дихание – бавно рече Богомил – Без него то е мъртво. Диханието Божие кара живото да е живо, да расне и да дава плод изобилен.
- Значи и при човеците е тъй, нали? – попитах аз – Но защо не усещаме това дихание?
- То е още от греховете Адамови и до днес – отвърна Богомил – Добър въпрос. Ние сме създадени от кал и в калта ще идем. Душите ни – те са ангелски. Но колкото повече грехове правили, толкова повече душите людски потъвали в плътта, заспивали и забравили за Бога, престанали да го усещат. Те забравили небесата, забравили, че душите им са от светлина – най-свещеното нещо, което Бог им сторил.
- Ние сме дошли да пробудим духовете – добави непоколебимо Макрина – Ни повече, ни по-малко.
- И как ще го сторите? – поклати глава Колю – Малцина биха ви разбрали, а още по- малко – помогнали. И аз не бих повярвал, ако не бяха чудесата, които сторихте. Не разбирам много що думате, но сте добри хора и добро вършите. Това ми стига ...
Вятърът шепнеше нещо в комина. Той беше разбрал ...


х х х

Сънувах някакъв дим. В него се луташе конят, който ме бил намерил като бебе. Той се изправи на задните си крака и изцвили.
- Ромеи! Ромеи! – събудиха ме виковете на нашите.
Всички наизскачахме от одърите и излязохме навън. Покривът гореше, но от разбойниците нямаше и помен. Навярно се бяха насочили към мегдана.
Богомилите грабнаха ведрата и заедно с родителите ми започнаха да гасят.
Камен се заслуша в нощните звуци. Някой викаше от посока на кръчмата.
Лицето на брат ми побледня.
- Санда! Бързо, братко!
Затичахме се към брястовете, зад които беше кръчмата. Бях взел вилата, но Камен държеше нелепо в ръката си кавала, спасен от пожара.
Предпазливо погледнахме през зашумените клони и влетяхме през задната вратичка. До тезгяха беше проснат Джендо, с разкървавена глава. Борил се беше, до него лежеше византиец с кухненски нож в сърцето. Но къде беше Санда?
Отворихме предната врата и съгледахме Санда, която викаше, преметната на коня на разбойника. Пламтящите храсти осветяваха тази призрачна картина.
Сякаш събуден от сън, Камен грабна един валчест камък и го запокити по главата на похитителя. Византиецът се хвана за главата и падна. Без да чака да се окопити, батко ми се хвърли върху тялото и започнаха да се борят.
В същото време третият нападател се нахвърли върху мен. Мечът му срещна вилата, която устоя на удара и заклещи оръжието. Завъртях я и мечът иззвъня на плочките. Бандитът пребледня и се опита да се извърне, но следващия удар на вилата го прикова на земята.
Когато се изправих, Камен беше станал от трупа на своя противник. В лявото му око бе забил ... кавала си.
- Убих го с кавала. С какво ще свиря сега?- ни в клин, ни в ръкав промълви той, като се олюляваше. Санда го прегърна, плачейки.
Страхил и Теню воденичаря също се отзоваха на виковете. Те разказаха как са се справили с четирима разбойници. Дори и Пръвко стрелял от покрива с прашката си.
Събрахме се в кръчмата. Масите и столовете бяха останали читави. Полегнал на тезгяха, Джендо не беше вече в несвяст, а Макрина му беше превързала главата.
Дъщеря му се опитваше да избърше кръвта от лицето му.
- Що стана, дъще? Озлочестиха ли те? – прошепна старият кръчмар.
- Не, тате. Камен ме спаси.
Джендо повика младежа и положи десницата му в ръката на Санда.
- Сполай ти, момко. Благословени да сте, деца. Сега мога спокойно да склопя очи...
Санда прегърна татко си и само нареждаше – Няма да умреш, няма да умреш.
Погледнах Макрина,която си прибираше нещата, опитвайки се да разчета истината.
- Много е твърдоглав, ама кой да слуша.- прошепна ми тя и се усмихна.

х х х

Джендо не само не умря, но на следващата неделя вдигна сватба на щерка си.
- Ех, исках за царски син да те венчая, най-малкото за болярин, но и Камен е напет момък. – рече той на Санда
Венча ги Богомил, с изричното нареждане на старейшината Никодим.
- Нека да е по-тържествено, за туй – обясни той.
Камен беше изправен, като че ли е глътнал бастун.
До него Санда бе във венчалната рокля на майка си.
- Господи, колко прилича майци си! – прошепна Джендо и избърса сълзите си. Корав и кибритлия човек, а сега се разчувства.
- Някога Господ турил в мъжа и жената ангелски души, за да оживеят. Турил в мъжа ангел от третото небе, а у жената – от второто. Но това не значи, че жената е по-долна. Като чифт волове орете нивата на живота. Не като некои – до годежа болярка, след годежа – робиня. Обичайте се като ангели, заедно споделяйте хляба и солта. И внимавайте, защо тази клетва е запечатана от Бога.
В името на Отца, Сина и Светия Дух.
Богомил даде по един залък от питката на младоженците. После отпиха вино от една чаша.
Веселието беше обхванало всички, съвсем забравихме за ромеите.

х х х

На сватбата не беше само Куна. Беше заминала до съседното село при болната си сестра. Тъй изпусна и ромеите, и сватбената трапеза. След няколко дни тя се връщаше пешком покрай воденицата и се спря да побъбри с Бона.
- Пък сестра ми вика, че наместника на болярина Драгота търсил с дружина особени хора, като тия в наше село. Разправяли, че били опасни хора, даже награда давали.
Казвах ви аз, не са читави тия люде, ама вие – не та не ...
- А ти обади ли за богомилите на някого? – хвана я Бона с едрото си ръчище – Разправяй!
- Ми то знам ли ..-сви се омърлушена Куна – Може и да съм рекнала нещо ...
Без да обяснява нищо на домашните, Бона оседла коня и препусна към селото ...
През това време цепех дърва, а Макрина и Богомил ги нареждаха под сайванта.
Воденичарката профуча през портите на двора с коня и извика, запъхтяна.
- Тръгнали са болярските хора да ви дирят. Побързайте!
Тя дори не слезе от коня, а го смушка в друга посока.
Забих ядно брадвата в дънера. Богомилите се спогледаха разтревожено.
Какво да правя сега? Да тръгна ли с тия пречудни хора, небесния им занаят да науча?
- Ясно е. Все някога трябваше да се случи – рече като на себе си Богомил.
Не след дълго конят на воденичарката донесе старейшината Никодим. Той даде знак на богомила и влязоха в къщата при родителите ми. Там се започна разправия на висок тон.
- Трябва да замине ...
- Но той не е един от тях...
- Искате или не – вече е ...
- И как тъй пък изведнъж стана?
- Не е изведнъж. Години го наблюдавах..
- Наше момче е, не даваме го...
- Не е вече ваше..
Почувствах се като кон за продан и тръгнах към плевнята. В главата ми всякакви ветрове си бяха уредили среща...

х х х

В плевнята Макрина си беше прибрала багажа в едно вързопче. Решеше се и пшеничните й коси падаха на красиви вълни на раменете й. Сърцето ми се сви като си помислих, че я виждам за последен път.
- Искам да дойда с вас. – избоботих аз зад гърба й
Девойката се извърна, държейки гребена като оръжие.
- Че защо? Тебе не те гонят. – рече тя, колкото може по- безразлично.
- Как да забравя вас и небесата, дето ми показахте? Небесните ти очи...- казвам прегракнало аз, хванал ръката й с гребена.
- Ще ги забравиш, по-добре е за теб. Тоя живот не е за тебе.- упорито отвърна богомилката.
Ръката й докосна сърцето ми и от нея заструи светлина.
- Сърцето ти е чисто. Заради мен ли искаш да заминеш или за Бога?- прошепна Макрина.
Свлякох се на колене и прегърнах краката й.
- Заради двете! Прости ми! Знам, че си Божия невеста. Де може обикновен човек с Бога да се мери? Но нали няма жертва Богу да те сторят, както в стари времена? Туй няма да го понеса ...
Девойката се намръщи, после се разсмя звънливо.
- Тодоре, Тодоре ... Ние ни животинка закачаме, нито месо вкусваме, камо ли човешка жертва да сторим. Но, иначе речено, всеки ден се жертваме за Светия Дух и Му служим. Ние сме като огънчета, дето палят други огньове в човешките сърца и така дорде изгорим...
- Значи...не е верно? – викам аз, изправям се и ми иде вдън земя да потъна от срам.
И аз, магарето, на приказките на Куна да се хвана...
Ето че в плевнята влязоха Богомил и Никодим, но още спорят.
- Не може да мине без Утешението, то си е традиция- вика Богомил
- Глупости. Той вече е посветен. Излишно е.- не се дава Никодим
- Хм, станало е на свещения кръг на Градището, и все пак...
- Достоен е, ти казвам! Брей, че инат!
- Добре, ще я караме по- накъсо. Болярската дружина няма да ни погали с гъше перо...
Няма що –свети хора тъй да се дърлят...

х х х

Пъшка Богомил, но вади от багажа си една копринена и извезана кърпа, както и някаква книга.
- Коленичи, Тодоре! – вика той и ме забулват с туй покривало.
- Тодоре, ти искаш да приемеш духовно кръщение, чрез което се дава Дух Свети. За него е свидетелствал още Йоан Кръстител, като е рекъл: „Той ще ви кръсти с Дух Свети и огън.” Сам Исус Христос е полагал ръце на учениците си и те са поемали от огъня му. Това кръщене от времената на апостолите с полагане на ръце и предаване на Духа Свети е запазено до днес и до свършека на света. С огненото кръщение ти ставаш дом на Духа Божи, ще слушаш мъдрите Му повели и ще му служиш според дарбите, дето ще ти даде. Казано е:” Бесове гонете, болни изцелявайте...”
Тодоре, приемаш ли Светия Дух?
- Приемам.- и тъй три пъти
Тогава положиха евангелието на Йоан на главата ми, както и ръцете си.
- Свети Отче, приеми своя раб в твоята правда и изпрати своята милост и своя Свети Дух над него! – и така три пъти.
После ми махнаха покривалото, изправиха ме и ме разцелуваха.

- Защо не почувствах нищо? – питам старейшината.
- Ти прие вече кръщението на преслапа. Духовете на колобрите го сториха.
- И сега – какво? Колобър ли съм или богомил? – викам му аз и си гледам ръцете, да не би да са ми поникнали пера.
До скоро сериозни, и тримата посветени се разсмяха.
- Духовен човек си, ама ти е още жълто около устата.- смее се Богомил.
Родителите ми изведоха конете. Бяха оседлали три коня.
Може да се каже, че ни изпроводи цялото село. Малкият Пръвко подаде на Макрина букет метличини и я прегърна.
- Вземи ме! Искам да дойда с теб! Много ще слушам и всичко...- каза юнакът.
- Малък си още. Но ми обещай- като тръгнеш да вършиш някоя пакост – спомни си за мене. Като свършиш добро дело – пак си спомни. – отвърна богомилката и го целуна нежно по челото.
Старейшината ни изпрати през тайната пътека отвъд калето. Дълго се виждаше високата му фигура, която махаше за сбогом.
- Накъде отиваме? – питах Макрина
- Към Велики Преслав. Там има още много да се изучиш- отвърна вместо нея Богомил.

Те носеха Светия Дух
и не ги познаха.
С меч ги посичаха
и на клади гориха.
Но искриците от огньовете
запалиха целия свят!
Вечна им памят!