автор: Plams

Със сигурност това куче не беше помияр. Не съм го канил, само се натрапи. Имам горе на баира едно място със заварени и насети овошки. Напролет, окопавам по-младите дръвчета, а след това кося поникналата трева. Не пръскам и невинаги режа. По-важна за мене е разходката.
Щом се позатопли, та чак до късна есен, в района, в който живея бръмват резачки, бъркачки, шлайфове, перфоратори. На обед режим уж има, но един да изръмжи, и прощавай сън. А там горе – природа, тишина, панорама – идилия.
Когато заварих кучето вътре в огражденията, естествената ми реакция беше да хвана сопата. Заплахата подейства и то се промуши някъде през оградата. Следващия път отново го заварих вътре. Нямам здрава ограда, местните два пъти рязаха телта. Изпочупиха и коловете. Понеже горе се качвам от дъжд на вятър, пък и смятам да продавам, накрая се примирих. Междувременно от вътрешна страна израсна жив плет. Новата демаркационна линия удовлетворяваше и двете страни. Неканените гости влизат в мое отсъствие, когато си поискат, особено по черешово и орехово време, а аз се самозалъгвам с „Това е мое!“. Но, за кучето бях нежелан гост. Ръмжеше и се хвърляше. Бях посял някои непретенциозни зеленчуци. Изпотъпка всичко. След третия път се замислих. Направи ми впечатление: „Запушвам дупките с тръни, а всеки път откривам нови пробойни и то по няколко. Явно някой осигурява оперативен простор за маневра“. Забелязах също, че моят неприятел спира да лае, когато съседът Дянко му подвикне. Откъм негова страна оградата е цяла. Той гледа две кучета, минава за ловджия и от време на време дефилира гордо с пушката, облечен в зелен камуфлаж. По остатъците от кучешка храна не бе трудно да се досетя: „Съседът храни четириногото през оградата и го взема със себе си, когато тръгне на лов. По този начин неутрализира мърморенето на жена си, че превръщал лозето в кучкарник“. Към съседите се отнасям с уважение. Когато Дянко се нанасяше, специално разтворих оградата за да вкара цял фургон. Изора коловози, помля една овошка, но здраве да е - нали е за комшулука. На въпроса ми обаче, защо храни куче, от което искам да се избавя, получих изненадващ отговор: „Не съм аз. Това куче не ме интересува. Защо го гониш? То е пазач.“ Добре, как да повярвам? Нали събирам пръснатите оскубани и варени гугутки, гълъби, с които храни и своите кучета.
Наложи ми се да отсъствам известно време. Когато в един топъл ден поех пътя нагоре, тайно се надявах, кучето да го няма. Но не, беше там. С по - бавна походка тръгна да търси дупки из оградата. Ненадейно спря и навря глава в храсталака, подобно на щраус. Мърдайки устни вдигнах кривака. Нещо обаче ме възпря да ударя. Имаше някаква промяна – като, че ли беше наедряло. Усетило съдбоносния момент, кучето вдигна глава. С какви очи ме погледна! - големи, влажни, човешки, те сякаш казваха: „Удряй, Бог ще те съди!“. Изведнъж ми светна: „Ами да, тя е бременна и не може да се провира през тръните“. Пуснах сопата: „Е, щом до там сме я докарали мила моя, какво да правим – ще раждаш“. Оттук насетне кучката кротна. Смайсторих нещо като навес, носех хляб, кокали, сипвах вода и събитието не закъсня - родиха се шест малки палавничета. Този път сам отпуших дупките. Изниза се нанякъде кучешкото семейство и проблемът се реши от само себе си. Но споменът за очите остана. Къде съм ги виждал? И ето каква история оживя в паметта ми:
Преди не пропусках, но вече престанах да гледам военни филми. Обяснението е просто – сега войните ги преда-ват директно. Куршумите и снарядите са истински, кръвта също. Гледай жестокости колкото искаш. В началото на войната в Донбас имаше такъв епизод: Опълченците свалят първия хеликоптер, по-точно само го повреждат и той каца аварийно. Пристигнал на място боец с телефон, заснема тежко ранения пилот. За кратко кадърът се спира на очите. Широко отворени, немигащи, в тях има всичко друго, но не и страх. В тягостната обстановка, породена от мисълта за безсмислицата на този конфликт, оптимистично звучат думите на опълченеца: „Держись капитан, жить будешь“. Същите пълни с мъка очи на човек с единия крак стъпил в гроба.
Що се отнася до кучетата, от време на време оцелелите малки ме навестяват. Радват се на всеки къшей хляб. Правилно казват – роден дом не се забравя.