Не виждам вечния възход
или крайното падение.
Движението във тоз живот
е от истинско значение.
Щом нагоре се изкачвам
или падам в пропастта,
към целта си значи крача
и по Пътя си вървя.
В поредна пропаст пак пропадам
и тежък мрак ме е обвил,
но инстинктът да не се предавам
в мене нокти е забил.
Нещо древно ме издига
и в душата ми гори.
Една непоклатима сила
постоянно ми шепти:
„Изправи се пред страха.
Най-опасният ти Враг е той.
А когато победиш Врага,
разпръсни праха му
и бъди герой!”
По моя път си продължавам -
избор стар, неизменим.
Все така не се предавам
и все така съм несломим.
С оковите ще съм за кратко,
колкото света да заблудя,
че робството за мен е сладко,
и с оковите си ще стоя.
Когато дойде мойто време,
ще надигна пак главата.
Ще разкъсам натежало бреме
и ще вдигна Ада на Земята.