| Просмукани от жажда брегове Редях мозайки на цветя
с костилките от някогашни плодове.
Навярно още съм тъгувал
по облия им вкус,
по сладките им цветове и форми.
Тогава птицата във мен глава обърна,
погледна ме –
и ролите се размениха.
И аз политнах след глада си.
Така ли винаги –
от дъжд на сняг –
тънее ивицата на човешките прогнози?
И взима своя връх гладът,
превръщаш се в основа за промяна?
И аз политнах след глада си,
над струпаните предсказания
за адски студове и жеги,
над скупчените шатри на факири,
жонглиращи със двойнствени игри,
над подивели градове
и завистливи
села, оплетени във плевелни лъжи –
и се задъхвах
в недостига от прости истини.
Светът, така самоуверен
във младостта на горното течение,
в нетрайността си още близка с извора,
дълбоко вярва в неподвижното
до първия си водопад.
Или до първите си притоци.
Но с всеки приток все по-мътна става
привидната му сила.
И в долното течение си сам, без свят.
Сред много други самоти защото
светът изчезва винаги отделно.
Това изчезване ли е промяната?
Натам ли води птичият ни глад –
да изкълвем последните трохи
от свят, който отдавна е изяден.
Това е всичко. Аз стоя
с едничкото наследство от баща ми –
бръснача и войнишкия колан
и жаждата за всеотдайност,
оспорваща завоевателския глад.
Стоя с лице обръснато до корен,
с малиновия белег по врата ми.
И може би като баща ми се превръщам в бряг.
Публикувано от hixxtam на 16.11.2016 @ 08:01:08
| Сродни връзки» Повече за Поезия
» Материали от daro
Рейтинг за текстСредна оценка: 5 Оценки: 3
Отдели време и гласувай за текста.Ти си Анонимен. Регистрирай се и гласувай. |
"Просмукани от жажда брегове " | Вход | 6 коментара (12 мнения) | Търсене в дискусия | Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание. |
Re: Просмукани от жажда брегове от daro на 17.11.2016 @ 07:44:51 (Профил | Изпрати бележка) | с удоволствие приемам поздрава на една приемна душа :)
... а защо не, и на една приемна майка! - спомних си Габровци - как всеотдайно се грижеше, не само за дъщеря ти и сина ти, но и за нас
... и въобще не учудвам, че си намерила призванието си в настоящата ти професия
порасналото добро се раздава, за да се увеличи -
задържим ли го в нас, то се отлага и гние
светлина в дома ви, Стеф
...(.) |
]
Re: Просмукани от жажда брегове от zebaitel на 17.11.2016 @ 06:35:56 (Профил | Изпрати бележка) | За мен, това е стихотворение - живот, Дарче, малко тъжно, мъдро и прощаващо!
Колкото по-надолу слизаме по течението, толкова по-добре разбираме родителите си и като не можем да им го кажем на тях, го казваме на всички...
И...никак не е лошо да си бряг!!! Вярно, ти няма да се движиш, но покрай теб ще се движи целият свят... |
Re: Просмукани от жажда брегове от daro на 17.11.2016 @ 08:05:00 (Профил | Изпрати бележка) | да, Живе - нарисувах словесен портрет на живота ми до тук и ми се струва, че е troppo vero - лишен от
сивота
живота
ми
(забележи, колко са близки!);)
... щастлив съм, че открих и твоя бряг, и на Стеф, и на други мои приятели, бреговете... не спирам да изграждам в заливите им,
пристани за завръщане
...и ако трябва да перифразирам древната мъдрост ще кажа:
по приятелите ми ще ме познаете
светлина в личния ти дом
...(.)
|
]
RE: Просмукани от жажда брегове от daro на 18.11.2016 @ 07:49:12 (Профил | Изпрати бележка) | може -
когато земята се скъса
и протегне към тебе ръка
когато няма разлъка
когато сме залив
събрал ни ръцете
с тънката ивица
мъка
...(.) |
]
Re: Просмукани от жажда брегове от mamasha на 18.11.2016 @ 08:01:54 (Профил | Изпрати бележка) | Интересна е играта на мисълта в тази творба. Отблизо - сякаш разхвърляни мазки с четката, а отдалечиш ли се малко, гмурнеш ли се в дълбокото на текста и виждаш цялостна картинка - един човек търси смисъла на промяната, смисъла на онова, което го води през живота. Дали е тъгата по крехката красота на мига, дали е гладът на птицата - своеобразен образ на човека с неговата жажда за дръзновение, за полет на духа, но и за справедливост и хуманност в заобикалящата го действителност? А може би е осъзнаването, че е оплетен в лъжи, че простите истини отдавна не са достатъчни, за да заситят надеждите му, да нахранят мечтите му, че бистрия бърз извор на вярата, че светът ще го среща "по друм от цветя, в колесница от лунни лъчи" отдавна е помътнял и го залива с вълни от завист, фалш, двуличие. Той все още не е разбрал как да върне своя си свят към началото, към искранността, към светлината на доброто. Но той го иска, разбрал е, че трябва да го търси това добро. Значи най-важното е направено, значи има надежда - промяната ще дойде.
Всъщност стихотворението е едно пътуване през собствените лутания и стремежи, упования, блянове и реалности, страхове и разочарования. Така го прочетох аз. Доколко съм успяла да разкодирам идеите ти, ще кажеш ти. :)))))))))
Поздравления, Дарче!
|
Re: Просмукани от жажда брегове от daro на 18.11.2016 @ 11:27:21 (Профил | Изпрати бележка) | Юле, поздравявам те за този дълбочинен коментар!
Бих искал да уточня нещо - стихотворението не Е едно пътуване...
а е ЗА субективното ми житейско пътуване, което вече ме извежда до промяната. Не знам дали се долавя, че в надсетивния свят съществуват духовни необяти. Чрез нашите скитничества и задълбочени бродничества в проломи, водопади, водовъртежи... ние търсим собствения си залив(себе си) и там изграждаме пристан.
Важното според мен е, да се опазим от прилепване, от концентриране изцяло в индивидуалността, въпреки че "светът изчезва винаги отделно". Кога обаче се случва това?!
Ами, когато от подвижност(нетрайност) се премине в статичност - активността за себетърсене приключва, когато егото се превърне в символ(нежизненост) - бряг, или остров за други духовни пътешественици.
Аз стоя... означава устояващ, неотречен в Свободата.
Когато ходя или летя, не се разделям с наследството от баща ми - да съм всеотдаен в зависещото единствено от мен - да заточвам бръснача и да действам, да зная и да извеждам предназначението си до края, да се освобождавам от непотребното вече, да завършвам окръжността на преобрата... и от
"жаждата за всеотдайност,
оспорваща завоевателския глад"
да премина оттатък, където не се изпитва жажда
И не правя нито крачка, без Отеца - абсолютната статика!
Осветен ден, душа! :)
...(.)
|
]
Re: Просмукани от жажда брегове от elsion (negesta@gmail.com) на 19.11.2016 @ 14:42:11 (Профил | Изпрати бележка) | жаждата за всеотдайност - ако всички се водеха от нея...
(интересна, интересна мозайка :) |
Re: Просмукани от жажда брегове от daro на 21.11.2016 @ 11:19:33 (Профил | Изпрати бележка) | "ако всички се водеха от нея..." - тогава няма как да си представим, какъв свят е скрит от нас - невидим и всеизпълващ, достатъчен да утолява...
въображението ни е необходимо, за да редим мозайки в подстъпите ни
към... ;)
...(.) |
]
Re: Просмукани от жажда брегове от libra на 01.12.2016 @ 20:55:53 (Профил | Изпрати бележка) | 'Светът, така самоуверен
във младостта на горното течение,
в нетрайността си още близка с извора,
дълбоко вярва в неподвижното
до първия си водопад.'
това е мн.добро
до първия водопад тогава :) и който стигне пръв ще чака другия :) |
Re: Просмукани от жажда брегове от daro на 02.12.2016 @ 07:57:30 (Профил | Изпрати бележка) | "Или до първите си притоци.
Но с всеки приток все по-мътна става
привидната му сила." :)
ооо, разбира се че ще чака - откачалки, колко искаш на този свят ;)
ето нещо любопитно:
"На 24 октомври 1901 година Ани Едсън Тейлър отпразнува своя 63-ти рожден ден, като става първият човек, оцелял след спускане в буре (с матрак отвътре) по Ниагарския водопад. След каскадата, тя казва, че не би го направила никога повече."
ето как, Анито, е преминала отвъд прага на целеустремяването, на свръх амбицията... довеждайки се до промяната - отдалечаваща се от света на консумацията, във всичките ѝ аспекти :)
"И в долното течение си сам, без свят.
Сред много други самоти защото
светът изчезва винаги отделно."
...(.)
|
] | |