автор: anelia79

Животът бавно напускаше вече немощното тяло на баба Ваца. Доскоро ясните очи губеха искрицата живот. Заедно с нея бавно умираше и къщата. В градината висяха презрели чушки, а доматите гниеха, никому непотребни. Буренът завземаше все по-големи територии и се превръщаше в единствен господар.
Прикована към леглото, баба Ваца се заслуша в отекващите по улицата стъпки. Малко хора останаха, селото опустя, та вече ги разпознаваше само по шума от стъпките. Туп-туп-троп, бастунче; туп-туп-троп, бастунче. Беше дядо Илия, страдаше от шипове в краката, та трудно вървеше. Напрегна слух и се приготви да отговори, знаеше, че ей сега ще се провикне под прозореца:
- Вацо ма, да те броим ли днеска?
- Бройте, бройте-е-е, още не ме прибрал.
Дядо Илия отиваше до магазина за хляб. Там, сутрин, се събираше цялото село, има-няма 20-25 човека. Ако някой липсва, значи нещо му се е случило. Така и нея откриха, когато ѝ стана зле и падна. Викнаха доктор, гледаха я, лекуваха я, ама подобрение нямаше.
Ето пак, стъпки. Баба Ваца не успя да чуе добре. Портичката проскърца и някой влезе. Я някоя комшийка идва да я види, я Ванчето. Шаро не се разлая, значи беше Ванчето. Тя е най-младата жена в селото, на около 67-70 години. Господ да я поживи! Откакто беше прикована към леглото, тя идваше по два пъти на ден. Ще ѝ донесе топла храна, ще я преоблече, ще почисти малко къщата, пък и винаги ще намери малко време да си похортуват. Добра жена беше.
- Лельо Вацо, донесох ти мекички със сиренце, а за обяд съм отсипала от чорбицата. Вчера клах кокошка.
- Да си жива и здрава, Ваньо! От моите има ли вест?
- Ма нали ти казах, че се е получило съобщение, че си идат. Ама то си е път, Америка е това, да не е София?
- Идат, идат, ама вече колко време? Нали уж със самолета. Ваньо, да не е станало нещо?
- Не е бе, лельо Ваце! То току-така не може да се тръгне. Трябва да си пуснат отпуски, да уредят детето да не ходи на училище, билети да резервират. Ще си дойдат!
- А дано! Я ела, приседни и подай албумчето- очите на старицата се оживиха. Ваня се пресегна и подаде едно оръфано албумче, със зелена кожена подвързия. Вътре, страниците му бяха подгънати и зацапани от прелистване.
- Ето - треперещите ръце на старицата го поеха с цялото внимание и любов, на които беше способна.
- Виж, това тука е първата снимка. Направихме я на летището в София, когато заминаваха. На нея сме аз, сина ми и снахата. Старият си замина рано. Какви големи машини видях там! Гледай, ние сме като мравки- очите на баба Ваца се напълниха със сълзи. Тя бавно прелисти - Това е първото писмо, което получих месец по късно. В него пише, че са в Чикаго. Живеят при някакви българчета. Снахата още не си е намерила работа, но сина ми мие чинии в някакъв ресторант. После има още писма. В тях пише, че са научили езика, че са си намерили по-платена работа, че са си наели собствена къща…- шест-седем страници по-натам, баба Ваца се спря на едно пожълтяло, оръфано и почти изтрито от препрочитане писмо. От очите ѝ капеха едри сълзи- тука ми пишат, че снахата е бременна в шестия месец. Ще имам внучка. А на другата страница е снимка на детето на седем месеца. Кръстили са я Ванеса, на баба ѝ Ваца - старата искаше да каже още нещо, но гласът ѝ беше заглушен от ридания. Поплака си на воля, а когато се успокои продължи да показва писма, които знаеше почти наизуст и снимки от рождени дни, празници, семейни ваканции, първи учебен ден на внучката… живот, в който тя беше ням свидетел. Тази купчина пожълтяла хартия изпълваше и осмисляше дните на старицата.
В един студен, ноемврийски ден, баба Ваца и Ваня разлистваха отново албума, а печката весело бумтеше. Тъкмо бяха привършили, а старата се вайкаше, че няма да познае сина си като го види, когато портата се отвори и снегът весело проскърца под три чифта крака. Чу се странен говор на момиче.
- Идат ма, идат!!! - лицето на баба Ваца се озари от щастие, очите заблестяха, сърцето заби учестено, а силите се върнаха в това умиращо тяло. Старата жена се изправи и седна в леглото, нещо, което не беше правила от месеци - Ваньо, тичай да ги посрещнеш!
Ваня скочи и остави изстрадалата майка с вперен във вратата поглед. Минута по-късно се върна и пропусна пред себе си отдавна чаканите гости.
- Виж ма, виж, лельо Ваце, кой е дошъл!
Но леля Ваца не можеше да види. Очите бяха спокойни и ясни, широко отворени в едно безкрайно очакване.