автор: mitkoeapostolov

- Мамо, ще ми прочетеш ли приказка?- попита Ани и се сгуши под топлото юрганче.
- Разбира се, мила- отговори майка и отвеяно- само да довърша една презентация на компютъра и идвам.

- Ама аз искам сегааа- настоя Ани.
- А после в магазина кой иска голямо плюшено извънземно за рождения си ден?- натърти майката на Ани и влезе в детската стая.- Ето, погледай малко приказки по телевизията. Аз ей сега се връщам- каза тя на дъщеря си след като натисна червеното копче на дистанционното.
- Ама ти винаги така казваш, а после не идваш- настоя Ани.
Майка и хвърли един сериозен поглед от вратата и се върна в другата стая.
Ани обърна поглед към телевизора. Вехтата му рамка се крепеше мирно на четири дървени крака точно срещу креватчето и. „Защо ни е още една вехтория в къщата”- беше попитала майката на Ани. „Това не е вехтория”- беше се засмял дядото на Ани докато монтираше рамката „- тази рамка е вълшебна”. „В никакъв случай”- беше отсякла майката на Ани. „Искам я”- беше настояло малкото момиченце. И ето сега новият телевизор в стаята кротко мъркаше в старата дървена рамка. .
Ани се вгледа в екрана и видя малки същества със странни форми, които оживено обсъждаха нещо. Тялото на всяко от тях наподобяваше на музикален инструмент. Непознатият им език звучеше като песен, която много се харесваше на малкото момиченце. Изведнъж едно от съществата се обърна и погледна към нея. Заинтригувана, Ани му помаха с ръка. За нейна изненада, малкото същество с форма на ключ сол се запъти от дъното на екрана към нея и също и помаха. След няколко крачки, непознатият се уголеми толкова, че зае целия екран. Ани се сви под юрганчето си. В този момент непознатото същество се усмихна, протегна двете си ръце през кинескопа, захвана се за старата дървена рамка на дядовия телевизор и влезе в стаята при уплашеното момиченце.
- Здравей, Ани- поздрави новодошлият. – Аз съм Звън и идвам от планетата Мелузика. Дядо ти сигурно ти е разказвал за мен.
- Не, не е- плахо додаде изпод завивката Ани.- Дядо каза само, че рамката е вълшебна.
- Точно така- съгласи се Звън. Много бих искал да ти разкажа надълго и нашироко за нас и нашата планета и откъде се познаваме с дядо ти, но нямам време.
- Защо?- заинтересува се Ани и подаде малкото си носленце от юргана.
- Единственият на нашата планета, който може да свири на пияно днес се е събудил и е забравил всички ноти. Сега с планетата ни е свършено.
- Как така?- ококори се Ани и подаде цялата си главичка.
- Нямам много време за обяснения, но ето я историята накратко. На Мелузика има две слънца, които всеки ден изгряват и залязват само под съпровода на първия и последния клавиш на пияното. Тези слънца зареждат нашите домове с музикална енергия, с която ние се храним. Ако пияното не изсвири правилните ноти, слънцата няма да изгреят и целият ни свят ще загине.
- Не можете ли да научите някой друг да свири?- попита Ани.
- Не- отвърна замислено Звън.- Само този от нас, чието тяло е с формата на пияно може да възпроизведе нотите. Дошъл съм да те помоля за твоята помощ. Ще можеш ли да дойдеш?
- Не знам- уплаши се Ани от тази покана.- Мама ще се притеснява.
- Не се тревожи- отвърна Звън.- Докато тя си свърши работата ще сме се върнали.
- Добре- колебливо се съгласи Ани и плахо се запъти към старата рамка на телевизора. Звън я хвана за ръка и двамата прекрачиха през прага на кинескопа.
- Яяя, колко е тихо на Мелузика- с изненада установи Ани.
- Когато пияното не свири, другите инструменти също не могат да издават звуци- обясни Звън.
Ани забеляза, че всички къщи по улицата са с форма на музикални инструменти. Първата приличаше на цигулка, следващата на виолончело, а пред тях се издигаше тамбура.
- Сега преминаваме квартала на струнните ми събратя- каза Звън.
След като свиха на ъгъла, формите на сградите започнаха да се закръглят.
- Яяя, къща като барабан!- неволно възкликна Ани. - Ето и тъпан и джембе...
- Откъде знаеш името на този рядък инструмент?- учуди се Звън от знанията на Ани.
- Преди време пътувах до Африка с един приятел слон- важно отбеляза малкото момиченце- и там се научих.
- Браво на теб! Именно заради това твое приключенско любопитство смятаме, че можеш да помогнеш и на нас. Както си се досетила това е улицата на ударните ми събратя- съобщи Звън.
Пресякоха булеварда на духовите инструменти и излязоха на просторен площад. В неговия център се издигаше огромен дворец с формата на пияно. Когато влязоха, Звън се поклони на своя домакин на име Клави и му представи Ани.
- Това е моя приятелка, която ще се опита да ти помогне да си спомниш как се свири на пияно.
Ани погледна създанието с форма на пияно в очите и забеляза, че от там струи тъга.
- Разкажете ми какво се случи- вещо се обърна Ани към Клави.
- Когато се събудих тази сутрин бях забравил как се свири на пияно. И сега цялата планета ще загине без звуците на любимия ми инструмент.
- Кога за последно свирихте?- продължи разпита Ани.
- Снощи по време на залеза- тъжно отбеляза Клави.
- А когато си легнахте, случи ли ви се нещо необичайно?
- Не.
- Сигурен ли сте?
- Да. Ами всъщност стана нещо, но не мисля, че то е от значение.
- Моля ви разкажете ми повече...
- Още от малък се страхувам, че когато свиря на пияно, ще падна под капака и там нотите ще ме изядат. Та снощи сънувах, че точно това ми се случва и се събудих облян в сълзи. От тогава не си спомням нотите и не мога да свиря. Все едно някой е влязъл и ги е отвлякъл, а аз не знам къде да ги търся.
- Хмм, отвлякъл казвате? Това ми звучи познато. Мисля, че знам кой може да е сторил тази пакост...
- Кой? Кога?- попитаха дружно Звън и Клави.
- Доктор Страх!- тайно прошепна Ани. - Той понякога отвлича и моите мисли, когато госпожата ме вдига на дъската пред целия клас. Аз мълча и после вкъщи плача. Един ден дядо ме видя и ме попита защо са ми червени очичките. Като му разказах, той веднага ме научи какво да направя.
- Знаех си, че ще ни помогнеш!- радостно подскочи Звън. Кажи ни сега, какво да направим?
- Доктор Страх отвлича мислите и ги затваря в черна кутия, която се намира под страха на всеки. Моите ги беше отвлякъл под страха ми да говоря пред другите. Както дядо ми помогна да се освободя, така и аз сега ще помогна на вас.
- Как?- поинтересува се Клави.
- Ще трябва да влезеш под капака на пияното и да потърсиш нотите в черната кутия под него.
- Невъзможно!- извика Клави и излезе от стаята като тръшна вратата след себе си.
- Не се тревожи, Ани- спокойно отбеляза Звън и последва приятеля си. След няколко минути двамата се върнаха заедно.
- Съгласен съм- съобщи Клави. - В името на нашата планета съм готов на всичко.
След това се приближи до пияното и започна бавно да го обикаля. Погледна към Ани и Звън, отвори капака, преглътна и се метна в черната бездна на струните. Минаха няколко минути. Ани и Звън започнаха да се тревожат. И тъкмо когато Звън щеше да последва приятеля си, Клави изскочи отвътре и изръмжа победоносно.
- Какво се случи?- попита Звън притеснено.
- Победих го!- гордо се изпъчи Клави. – Наистина доктор Страх беше отвлякъл нотите ми и ги беше затворил в една черна кутия, на която имаше надпис „страхът на Клави”. Върху нея стоеше самият той- зелен и озлобен. Протегна се да ме хване и аз тръгнах да бягам. Колкото повече бягах, толкова по-голям и страшен ставаше доктор Страх. Свършиха ми силите и не можех да бягам повече. Помислих, че ще умра. Тогава неволно се обърнах и за мое учудване доктор Страх се смали. Направих крачка към него и той стана още по-малък. Накрая се забързах в обратна посока и той напълно изчезна. Отворих кутията и освободих нотите.
Клави въздъхна облекчено и спокойно седна пред пияното. Пръстите му с форма на клавиши умело заиграха по черно-бялата пътека.
- Ани бързо, ела да видиш-чудо!- извика Звън пред вратата.
Когато Ани застана на входа и погледна небето очичките и светнаха от възхищение- на хоризонта пред нея се издигаха два огромни златни диска, които пулсираха с мека светлина. Една по една къщите с форма на музикални инструменти светваха и от тях се разнасяха чудни звуци, които заляха цялата планета. Ани се заслуша в музиката и и се стори, че чува нежен шепот в мелодията- „благодаря ти детеее, благодаряяя”... Звън се обърна към нея и се усмихна:
- Да вървим- сякаш изпя той, но този път устните му не помръднаха.
Звън хвана Ани нежно за ръката и двамата затанцуваха по обратния път. Когато стигнаха до телевизора, Клави хвана дланта на малкото момиченце и я целуна. Върху ръчичката се отбеляза ключ сол с цвета на мелузиканските слънца.
- За спомен- усмихна се Звън. – Благодаря ти мило дете.
...
- Ани, къде си, Ани?- викаше майката на Ани тревожно. – Хайде мила, престани да се преструваш и излез. Тази игра вече не ми е смешна. Знам, че се забавих. Извинявай, мила, моля те излез!- проплака младата жена.
Зад нея, на екрана на телевизора, странно същество с формата на ключ сол прегръщаше малко момиченце, а към хоризонта причудливи къщи с формата на музикални инструменти поздравяваха две огромни изгряващи слънца.
- Тук съм, мамо- прозвъня детско гласче и майката на Ани се обърна към вратата.
- О, мила, прости ми! Наистина се уплаших- изхлипа младата жена, затича се към дъщеря си и я прегърна. След това взе малката и ръчичка в шепите си и я допря до парещите си устни. – Какъв е този белег, Ани?- сепна се майката.
- Това е в знак на благодарност от моя приятел Звън защото помогнах на него и Клави да победят доктор Страх и да спасят изгряващите слънца на планетата Мелузика.
- Колко пъти съм ти казвала да не си играеш с броката и да не се оправдаваш с глупавите истории на дядо си? Но тази вечер ти прощавам. Хайде да ти прочета една приказка за това как на едно малко момиченце му се случват наистина необикновенни неща...