автор: ZAGORA

Някой чука по вратата. Спускам се към нея
и стремглаво я отворям - прагът й немее.
Зашлеви ме по лицето хладна пустотата,
като пропаст на клисура проехтя в нощта.
Аз самата станах камък,кремъчна скала,
плачеща от студ безгласно с изворна сълза.
Тишина край мене стърже със метален грак.
Моля ти се, мили Боже,изпрати ми знак,
че ще възкресиш наново мъртвата Любов,
без която аз съм само бял саван,покров.
Оглушах за всички звуци без гласа й мил,
от потира причестяващ сълзи тежки пих.
Без любов е всяко време смъртоносна рана,
а гласът ми падна в бездна,там си и остана.
Уж съм жива,а съм в същност повече нежива,
направи така,че,Боже,пак да съм щастлива...
Някой чука по вратата.Спускам се към нея
и стремглаво я отворям-прагът ясно грее.
Аз стоя отвън и вътре,себе си посрещам,
С обич свята се прегръщам,любовта е мед...
Себе си със поглед следвам като слънчоглед.
Тя е тая дето вечно мен със мен скрепява.
Истината е велика и ме изкушава...