Едва ли има по-голям резил
от това да чуят, че поет си.
Представят си един дебил
с много мъки и болежки.
Поет – изнежено момче,
което плаче и се жалва.
То все реве, трева пасе
и ни приема, ни предава.
То измисля нова драма,
която пак е съкрушила
сърцето, дадено на дама.
А дамата сърцето наранила.
Попаднах на такива хора -
които вярват, че така се пише:
с въздишка, блян и преумора,
а небето, някак си, мирише.
***
Стихове за силата не са добре приети
при важните критици и нежните поети.
Те ценят различния и доверие му дават,
ако е различен, както одобряват.
Ако си различен, но не по този начин,
ставаш им излишен и вече си прокажен.
После те забравят и искрено изказват,
че различния обичат и много уважават.
Даже по-дълбоко дълбае простотата:
наричат се различни и бягат от тълпата.
Истина жестока насреща се чумери:
и вие сте тълпа, но от други лицемери.
***
Не пиша аз за лятото, как идва есента.
Възпявам смелостта, силата и волята.
Не пиша аз за плахото – трепереща ръка,
която колебае се дали да барне спомена.
Не пиша за любов. И по-добре -
много стават съкрушените.
Не пиша за раздялата с раненото сърце,
което го мързи да дава кръв на вените.
Не пиша бели стихове, лишени са от рима.
Не пиша философски за наше съществуване.
Не пиша и дори по темата любима:
„Къде е мойто място?” и другото умуване.
Бързо бягам от битовите стихове,
от символи, далечни за бедния ми ум.
Често получавам алергия и кихане,
когато съм надушил драма от сапун.
Цигара, женски устни и прашен детектив.
Уиски, пак цигара, потенциален сифилис.
Знаете историята? Познато е добре?
Не е тази книга, а другото клише.
Всички са еднакви. И ти си като тях.
Четох твоите рими. Много им се смях.
Имаш ли кураж без да дишаш „бело”?
Избрал си да си мъж - стана мекотело.
Мечтаеш, мила моя, привиждат ти се елфи.
Бегай сред природата и на̀прави си селфи.
Кажи, че си веганка и животните обичаш.
За бедните душици в тарелки се увиваш.
Обичам ги и аз – свободни, из тревата,
но понякога ги искам печени в тавата.
Зъбиш се отново, очите - избелели,
ама хиляди години така сме оцелели.
***
Някой трябваше да каже гадните слова.
Някой трябва да надигне тихата глава.
Търпението е грешка, страхът не е за мен.
Мълчанието е връчило корона на кретен.
Така живея и умирам, не мирвам пред глупак.
За разлика от някои съм с топки и гръбнак.
Заставам пред тълпа, бленуваща за мъст,
с вдигната глава, а пред нея – среден пръст.