Лицето ти е икона.
Във въздуха.
А аз летя.
След мен
задъхано
тича
пеперудка.
Ти си... нали?
Аз слушам
камбанките,
на крилата,
но теб те няма,
има само вятър,
има само спомен
от звъненето.
За забравеният
вятър
и онази музика.
Нека не вали
от лицето ти.
Нека лицето
ми е изгревът
Моля те,
свали си
маската
и този
стъклен
празен
поглед.
Не си хубава
така.
А лицето ти
е прекрасно.
Виж огледалото
и ми се
обади,
когато
си усмихната.
Аз, ще те чакам.
Дори и
след смъртта си
някъде...
Боян СТАНИЛОВ, 2016