автор: yserd

Наведох глава! Вчера бе денят,
бях слуга на собствената си съдба!
Сякаш птица в клетка, гледаща света,
вратичка отворена, и птицата знае това.
Летаргия гнусна, сломяваща духа,
душа в пустиня пуста, търсеща вода.
Луната бе далеко, нямаше веч лице,
звездите мигаха слабо,
като плачещо дете.
Изгубен бях аз, в неосъзната сивота,
скрит в черупка малка,
на забравена скала.
Посивял и изстрадал,
гол без душа,
тогава се видях
в дъното, в пропастта.
Черни облаци над мен стоят,
събрали море от световния крах,
с дъжд от киселина измих гнева,
свих се на кълбо , в купчината прах.

Разруха и безличие тегне над нас,
свити, клети в зора без роса,
в безверие родени, поразени от декаданс,
без капчица доблест да изправим глава!

Не!
Аз няма да допусна това!
Аз няма да бъда слуга на покварата
и на таз суета!
Днес се пробудих, поразен от светлина.
Поразен от усещане да бъда искра,
от която светът има нужда -
една надигната глава,
една протегната ръка,
един глас, който не мълчи,
един поглед, който блести!
Ще изтръгна това сърце и ще го дам
на тоз дето от плач сломен е,
точно този, от вам избран,
незаслужил проклятието на това време.


Нейде, там, в ехото, в далечината,
малък човек стъпя връз тревата,
надежда последна в негови очи,
блясък мъжделив след поток от сълзи.
С желание последно скита от дни.
Ще намери ли цветче по тези земи?