Музиката му не отчайва, тя не цели да натъжи, въпреки, че повтарящите се акорди понякога може да те накарат да се замислиш. Сати успокоява, той е великият медитатор от началото на двадесети век.
Ако бароковата музика ни очарова със своята наивност,
ренесанса не може да ни разчувства, а предкласиката понякога уморява със своята наситеност, то Сати е острова на спокойствието. Музиката му ни подготвя за новото време, за оная революция в отношенията, която не е непременно забързана и нетолерантна. Сати е родоначалника на елегантността и префинения тон на Бел Епок.
Но Сати не е лековато безгрижен. Неговия Гносиен ни подсказва, че безгрижието на младостта е мимолетно и неминуемо води до умора от блясъка и катарзиса на личността в съвремието. Самотата, липсата на посока и смисъл, объркаността на съвременния урбан се отразява в повтарящите се мотиви и привидна баналност. Цикълът на живота се превръща в една ускоряваща се спирала на безсмислието, чийто всеки следващ оборот ни води към нови и непознати състояния.
Позицията на Сати между класиката и модерното му дава онова предимство, да постави началото на новото, като вземе най-добрите традиции от отминалото великолепие. Затова композитора е пророк на елитарността без да е прекалено неразбран и недостъпен и аз го слушам с оная среднощна екзалтация и привързаност, която могат да предизвикат само най-личните художествени преживявания.
Слушайте Ерик Сати.