автор: ma_gi

Ти така и не купи онези червени обувки.
А знаеше –
щяха да ти отиват…
„Суета е! – роптае уплашен градът –
И преструвки…”
Все едно!
И така си красива.
…И удобна.
За изписване в храм.
И за звуци на синьо пиано.
За приятелско рамо…
… и знам –
за онова, най-любимото:
„Мамо!”
И усмихва се подло градът,
увенчан със вековни преструвки
за падението.
И за греха.
…И вървим със железни обувки.
Те убиват.
Ала вървим.
Настояваме, че са удобни.
Лъжем себе си,
че грешим.
Свободата не е за помнене.
А онези обувки стоят
на онази безумна витрина.
Може би някога,
някой път,
няма да ги отминеш…