автор: merlin007

Ако искате да ви върви през деня, послушайте съвета ми: Рано, още преди да е изгряло слънцето, излезте на разходка, поне за половин час. Ще се уверите, че съм прав. Ще се насладите на утринната свежест, тишина и спокойствие, ще си спомните моменти от живота и ще се заредите с енергия, която няма да получите никъде и от никой човек, който считате за приятел или съмишленик.
И октомврийските утрини имат своя чар, колкото и да са влажни, мъгливи и неприветливи. Ръмежът на ситният дъждец ще ви разхлади, ободри, а измитият от праха въздух ще изпълни дробовете ви и ще се почувствате като новородено, което за първи път вдишва живот от новия и непознат все още за него свят.
Магистралата ръмжеше пред очите ми с неспирния си автомобилен поток. Добре, че ги има тия подлези, та да не се налага да я пресичам на пешеходна пътека. Ама и те, в ранната утрин, са тъмни като ковчег. Няма лампи, няма осветление. Ако тръгне насреща ти някой човек, ще се блъснете и дори няма да разберете какъв е, ранобуден работник, бързащ за смяната си, или случаен клошар, готов да те обере, ако не срещне съпротива.
Вече не си спомням, как се наричаше тая улица, водеща към така усилено работещите в миналото промишлени предприятия. Вероятно „Вапцаров“ или „Смирненски“, но сега са я нарекли „Текстилец“, по названието на все още кретащия голям текстилен комбинат. Едва осветена, тя тънеше във влажен мрак, но все пак живееше своя нов живот с новите си обекти, родили се в хаоса и неразборията на шумно рекламираната демокрация. Някакъв младеж, в синьо работно облекло, стоеше край кафе-автомата и чакаше да се напълни чашката с живителната и ароматна течност. До него светеше витринката на частната закусвалничка „Тя енд Той“. В дъното и, седнала край малката масичка, дремеше продавачката. Беше дошла твърде рано, заредила витринката със закуски, чакаше първите си посетители. Надникнах, за да видя какво се предлага… Боже! Всичко бе приготвено с долнокачествен салам и стара кайма. Дори апетитен вид нямаха тези прескъпи закуски от печено тесто.
Отсреща белееше старата масивна сграда на поликлиниката. Фоайето бе осветено. Охранителят се разхождаше сковано, светваше и изгасваше лампите по коридорите, да провери дали са за сменяване. Някаква ранобудна лекарка беше дошла, явно да си прегледа на спокойствие документацията. Май ми бе позната…, да. Преди години, ми беше лична лекарка, дотогава докато не я смених. А я смених, защото не желаеше да посети болния ми баща. Принудих се да повикам приятеля - фелдшер, за да ми каже диагнозата на заболяването му. Спомени, спомени…
Нямаше за къде да бързам, нали съм на разходка. Червената бетонна ограда вляво едва се виждаше от прорасналите бодливи акации. Листата на старите кестенови дървета вече жълтееха. Капеха едно след друго, натежали от влага. Тук-там презрели кестени тупваха на асфалта, пукваха се и се търкаляха в различни посоки. Новичката модерна постройка на куриерската служба „Еконт“ приятно белееше. Осветена бе отвсякъде. Бели, товарни мерцедеси бяха спрели досам склада. Той бе отворен и залят в светлина. За мое учудване, в ранния час складът бе пълен с хора, все млади момчета, облечени във фирмени облекла. Смееха се и разговаряха. Наобиколили бяха нисък, по-възрастен човек, явно техен началник. След минути ще натоварят колетните пратки и колите ще тръгнат по планираните си маршрути.
Отпред, от влажната тъмнина, внезапно изникна висок слаб мъж. Ни в клин ни в ръкав ми каза „Добро утро!“ …
„Добро да е!“ – отговорих. Все още има вежливи хора, брей! Поздравяват те, дори да си непознат и никакъв за него, просто така, от добро настроение или от радост, че му е свършила работната смяна.
Печелившото предприятие „Центромет“, разбира се, работеше на три смени. Фирменото знаме се вееше на портала, фирмени автомобили, камери за наблюдение и въоръжена охрана – все атрибути на просперираща българска или вече не българска фирма, кой знае?
Пътят ми продължаваше на изток, към петролните складове. И те са осветени от ярка светлина. Че как иначе, нали вече са чуждестранна собственост? От високите пилони се лееше бялата светлина на живачните лампи. Две-три кучета обикаляха пред товарния портал. Явно са местна придобивка на чуждата фирма. Те се вживяваха в ролята на пазачи, залайваха, заръмжаваха, но като ги доближих, страхливо подвиха опашка и се отдалечиха. „Шубето е голям страх.“ Особено ако се приближи опасното същество „човек“.
Вляво съзрях „Орловец“, предприятието с многото сменени имена. Тук, преди много години, започна трудовата ми дейност. Бях електро-специалист, но ни в клин ни в ръкав ме назначиха в конструктивния отдел за строителни конструкции. Дори си спомням първата ми „отговорна“ трудова задача. Възложиха ми да проектирам метален стълб за осветление в двора на строителните халета. Като всеки млад специалист бях особено притеснен. Хукнах да гледам и скицирам подобните стълбове, осветяващи близката жп гара. Гледах, скицирах, изчислявах по формули от учебници и накрая излезе… един твърде тромав и неугледен стълб. Бях го изчислил обаче да устои на ураганните ветрове на тропическа буря. Точно това казах за мое извинение. Ехидната усмивка на тогавашния ми началник обаче не убягна от погледа ми. „Тези стълбове се изчисляват при много леки физически усилия, бе момче. Това не са ти стълбовете от електропроводи, които носят тонове тежки проводници…“
Червях се и мигах на парцали.
„Край!“ – казах си. – „Не ставам за инженер! По-добре да ида в производството и да монтирам електрически табла, отколкото да ставам за смях на тези механици.“
Наистина, началникът много се учуди, когато си подадох молбата за преместване. Учуди се и на това, че от висококвалифициран инженер желаех да ставам работник. Аз обаче си държах на думата и по-сетнешните ми трудови дейности показаха, че не съм сгрешил. Като работник усвоих такива умения, каквито никой не можеше да ми отнеме и оспори.
По онова време се строеше Първа атомна и „моята“ продукция директно заминаваше за халетата на централата. Имаше за какво да се гордея. А и колективът беше прекрасен. Десетина човека работехме като един и се надпреварвахме да даваме хубава и качествена продукция. Не се забравяха и паметните сбирки за дегустация на вина, след есенното събиране на гроздето, но това вече бе друга тема. Десетки години след това срещах тези ведри и весели хора, спирахме се говорехме за миналото и си спомняхме хубавите моменти. За съжаление, повечето от тях вече не са между живите, но спомените… спомените, те останаха.
Имах желание да се отбия до съседната закусвалня. Вътре една пълна жена печеше нещо на скара. Не знаех дали е приготвила шкембе чорбата, любимата ми студентска закуска. Твърде рано беше, едва ли бе успяла. Тук, навремето, работническият автобус правеше обратния завой.
Трябваше да се връщам. Кратката ми разходка стигаше дотук. Следваха складовете на държавния резерв, строителната борса и запустения и обрасъл двор на бившата текстилна фабрика за копринени платове „Лютибродски“.
Улица „Текстилец“ постепенно се оживи. Групи от работници разговаряха оживено и бързаха към все още работещите заводи за резервни части и мебели. Те се закашляха глухо, след това някой от тях се разсмиваше на глас, казваше нещо и другите със смях го допълваха. Новият им работен ден започваше. Те вероятно бяха радостни, че все още имаха работа, а с нея и възможност за живот и семейство. Не всекиму в днешно време се падаше тоя късмет.
На изток небето просветля. Там, в далечината, светеше с червените си светлини коминът на топлоелектроцентралата. Другият обаче, старият комин, все още потънал в полумрак, стърчеше самотно. Беше строен отдавна, още в началото на миналия век от червени тухли. Топлината и годините го бяха наклонили и изкривили в горния край.
Стана ми жал за тоя комин. Единствено той беше останал от бившата печеливша фабрика „Лютибродски“. Стоеше самотен, неосветен, забравен от всички, сред площадка от развалини. Халетата бяха срутени. Парчета от бетонни стени и тухли се въргаляха обрасли в бурени и диви акации. В единият край на разрушената площадка се виждаха купища метални отпадъци.
Някаква фирма бе закупила мястото и си бе направила склад за старо желязо. От време на време цигански каруци трополяха по разбития път и стоваряха мизерния си товар. Срещу него „щастливците“ получаваха жълти стотинки.
Но тоя комин?! Как бе оцелял досега? Нима на никой не бе хрумнало да го разруши? Беше истински паметник на близкото минало. Ето го, вече се открои добре на фона на мъгливия балкан. Помня го през далечното си детство. Помня дима от него. Беше ефирен бял дим. И птици летяха около него. Цветя цъфтяха в двора пред него, засадени в китни алеи. И хора, много хора имаше тук, но в онова време… което надали някога ще се върне.