автор: yserd

Нейде, там, в дълбокото градско метро, отекваха познати звуци от цигулка. Мелодията беше някак нежна, тъжна, приятна, но на моменти сякаш дразнеше слуха.
Музикантът не беше лош, но оксиморонът се получаваше заради треперещата му ръка, с която плъзгаше, вече не толкова умело, по захабените струни. Някои от хората минаваха близо до него, и ако случайно хвърлеха по един поглед, се запитваха кое ли е по старо - цигулката с цвят на почва или фигурата, която изпълнява призрачното соло. Пред изпокъсаните обувки на цигуларя бе разположена захабена шапка с периферия, обърната наопаки. По дъното и блещукаха няколко малки монети и една смачкана банкнота. Сякаш всичко около стареца беше безформено. Фигурата на музиканта беше леко превита, но си личеше, че е свикнал да стои дълго време изправен. Лицето му издаваше някаква тежест. Бръчките и петната по кожата му наподобяваха белези, скрити под рядката сива брада. Носът му беше гърбав и някак си не точно в центъра на лицето. Но имаше нещо, което осветяваше това лице. Приличаше на храст, потънал в тъмнината, а на две от клонките му, блещукаха две малки светулки. Погледът му беше влажен и дълбок. Беше изстрадал, преминал през бури и градушки. Но какво поддържаше този блясък тъй силен? Дали музиката държеше това старо тяло все още изправено? Нещо го крепеше, караше го неуморно като мравка, работеща целогодишно, да идва всеки Божи ден на същото прокълнато от времето място, където безброй народ се качваше и слизаше, и се качваше и слизаше от ръждясалите тренове. И какво правеше всъщност старецът, свиреше и свиреше неуморно. Понякога , унесен в мелодията, спираше рязко и се взираше право напред към дупката във вагона, от която се изнизваха безброй немирни души, незабелязващи живата статуя, покрай тях. Какво ли виждаше?
С падането на нощта старецът се ориентираше към напускане на своята сцена. Всеки ден напускаше мястото по едно и също време, около 22 часа. И този ден бе като всички останали. Той уви цигулката в някакви стари парцали и се протегна да си вземе шапката. Бавно преброй монетите и банкнотите и грижливо ги прибра в джоба на оръфаното си палто. На излизане от метрото, качвайки се по стълбите се спря, поседя няколко секунди и продължи. Вървейки по тротоара, група младоци го блъснаха, минавайки покрай него, а някой дори се извика:
- Внимавай малко, дядка!
Старецът не обърна внимание на това. Той се бе запътил към реката. Там го чакаше неговият домашен уют. Прекарваше нощта в малка дървена постройка, направена от дъски, слети с долната част на моста над реката. По пътя си винаги имаше две спирки преди дома. Първата беше малък магазин, от където си купуваше хляб и получаваше торбичка с остатъци от сирене, кашкавал или маслини, подарък от щедрите продавачки. Втората спирка беше кварталната църква. Вратите и винаги бяха затворени по това време, но старецът не влизаше вътре, а просто пускаше в пощенската кутия остатъка от печалбата си за деня. Благородна постъпка, наистина! Някои от духовните лица го бяха научили и нямаха нищо против да закусят сутрин за сметка на клетника.
По пътя за дома, отново бе изпълнена цялата процедура, докато не се озова под моста. Той влезе в постройката и бавно започна да се храни. Изглеждаше сякаш някой призрак го направлява какво да прави. След като се засити се събу и отиде до реката да си измие краката и лицето. Беше готов да си ляга. Той се изпъна върху дюшека и преди да заспи само промълви:
- Може би утре, Боже!
Каква беше загадката на този човек? Отговорът се криеше във вътрешния джоб на палтото му. Там се намираше избеляла снимка на момче.
Старецът се събуди с кокошките. Беше рано и бе спал не повече от 6 часа. Той си облече всекидневното палто, взе цигулката и тръгна отново към познатата посока. Рядко някой да го заговори, особено толкова рано. Минавайки покрай една от близките къщички наоколо, той дочу поздравителни думи. Стара жена, която живееше сама от години, бе подранила като него и се шляеше в дворчето си. Тя извика:
- Пак ли отиваш да посрещаш сина си? Е-е-е, и таз добра! Ми, че що не му изпратиш писмо, ами ходиш да го чакаш цял ден? - провиквайки се, жената ръкомахаше и с ръце, сякаш със саркастичните си въпроси го съдеше. Приличаше на плашило. Клетникът отвърна:
- Приятен ден и на теб! - като се усмихна под брада. Жената го изпрати с въртеливи движения на главата.
Старият музикант не говореше за себе си, дори не говореше за каквото и да е, но наоколо хората, които го бяха виждали, знаеха, че преди време имал семейство, жена и син. Имал и дом, но за професия нищо не се знаеше, въпреки че не беше трудно човек да се досети, виждайки го с цигулката под ръка. Съпругата му се споминала от тежка болест, а той бавно загубил финансовата битка с живота. Това била причина и синът му да го напусне, тъй като не понасял бедността, решавайки да се оправя сам. За сбогом просто казал, че ще се завърне, ако забогатее. С годините старецът ставаше все по-зле, но не губеше надежда, че синът му ще се върне. Посрещаше го всеки ден, а така и не го бе видял да слиза от влака. В главата си често виждаше образът му, представяше си го млад, преуспял, умен, със семейство. Но защо все още никое от лицата, слизащи от трена не му се усмихваше, не му махаше, не се втурваше към него.
Истината беше, че съзнанието на цигуларя бе прекалено пъстро, менящо се, като мелодиите, които изпълняваше. Мислите му бяха малки нотки, препускащи по стълбицата, ту на горе, ту надолу. Веднъж виждаше нещата обективно, реално, в следващия момент потъваше в спомени и мечти, а понякога и видения. Но винаги го водеше главната мисъл за сина му, че ще го зърне всеки момент. Странен беше този човек. Животът му наподобяваше тъжен концерт, изпълняван пред глуха публика. А и какво би се променило, ако някой се принудеше да бъде съпричастен към него? Нищо! Просто подсилване на чистата заблуда, примесена със сляпо желание на един изстрадал човек. Вече се беше случвало.
И ето, че старият музикант отново зае своето място на сцената. Без резки движения подпря своя инструмент на рамото си и леко, с призрачен финес, засвири. Мелодията се разнесе из градското метро, а прозрачните люде наоколо, сякаш така и не усетиха промяната във въздуха...
В същия миг, някъде не толкова близо, под съмващото се небе, млад мъж си изпусна ключовете за колата, точно преди да отвори. Наведе се, позамисли се за момент и ги взе. Беше младо момче с бяла разкопчана риза и официален панталон, косата му бе разрошена. Той се обърна към момичетата и извика:
- Беше страхотно парти, дами! Ако не спите цяла вечност, ще се видим съвсем скоро! - изплези им се, а на най близката до него каза: - Качвай се в колата, пиленце! За теб имам изненада.
Слънцето се показваше вече цяло, огрявайки покривите на сивите постройки, който бавно започваха да се затоплят, така както се затопляше сърцето на един посивял старец всеки път, когато виждаше пристигащия влак.