автор: veronikas

Тази кротка тъга
в неестествена поза…
И какво е това?
Нито стих, нито проза!
Нито аз, нито мене –
незапочнал сезон
със обратно броене...
И защо е така –
невъзможност във бяло?
Нито цвят от сълза,
нито смях на парцали.
Като дълга река
със застинали бързеи,
ни напред, ни назад –
само късче от пъзела.
Тази дълга сълза
от очите до устните…
Не е страшен сънят,
а страхът ми от сънища.
Със върха на дъжда
драсвам светло в окото си.
С тази гъста мъгла
изпод облаци пенести...
Не е есен това!

Просто споря със себе си...