автор: milyovelchev

В малко градче, циганка да отвори закусвалня си е голямо събитие. От два месеца горските търчаха всяка сутрин да ядат шкембе чорба и разни супи.
— Страшна циганка, началник! — обясняваха му после. — Страшно готви, а и хубавица!

Знаеше си началникът, че не е само заради чорбата. Пусто око се ненасища на хубаво време и хубава жена.
Мярна я един ден, докато отваряше рано сутринта закусвалнята. Барнала се беше с една къса басмена рокличка на цветя. Стройни крачета, напълнила пазвата, къси, черни чупливи коси, вдигнати с кариочка зад ушите … и една голяма маргаритка! „Бре-е-е, вярно, че е хубавица! — помисли си Стамат. — Ако и готвенето и́ е такова, прави са момчетата.”

Дойде му редът — заведението работеше на самообслужване — поръча си пилешка супа с две препечени филийки и бутилка минерална вода. Подаде му ги циганката на плота, ама не казва колко струва.
— Колко Ви дължа? — попита я Стамат.
Изчерви се жената, взе да си подръпва ръкавите на бялата престилка…
— Сестра ми Ви черпи.
Стамат направи учудена физиономия и тъкмо да попита…
— Е, то на малка сметка и хубава жена всеки се натиска — чу до себе си женски глас. – Аз съм сестрата, началник.
Извърна се, както държеше подноса, видя я да го гледа изпитателно, леко повдигнала вежди. Тези очи … тези устни … този глас… Не можеше да се сети откъде…
— Не ме ли позна? — усмихна се, показа белите си зъби и две тръпчинки се появиха на мургавите бузи.
Позна я.

* * *
— Дръж ме, скачам!
Скочи от коня, но нарочно си отърка гърдите в неговите, застана плътно до него и кръстоса ръце зад врата му. Миришеше на сапун, мента ... и малко на дим (че то, коя циганска печка не пуши?!). ... И на жена! На шестнайсет години — всеки ден товареше, разтоварваше и редеше по десет-петнайсет кубика дърва. Дядо и́ ги режеше в сечището, тя ги извозваше с два коня.
— За малко да ме изпуснеш, началник!
— Да те изпусна?! ... А ти защо скочи?
Гледа го в очите и мисли.
— Само глупак би ме изпуснал. Но ти не си... Имаш силни ръце, силни гърди... Не би ме изпуснал.
Сложи едната си ръка на гърдите му, разкопча му ризата, бръкна му в пазвата и взе да го гали.
Устните му пресъхнаха, едвам ги отлепи и рече:
— Хубава си, Соня! Може да е глупаво, но мисля...
— Ш-ш-шт! Не го казвай! — сложи два пръста на устните му. — Знам, че си женен, имаш деца… Какво от това? Аз не искам да се жениш за мен.
— А какво искаш?
Стамат внимателно я хвана за китките и ги свали, без да ги пуска.
И двамата дишаха тежко. Погледна към гърдите и́ — вдигаха се и се спускаха, вдигаха се… Той ли се наведе?! Дръпна се уплашен, пусна и́ ръцете.
— Какво искаш, Соня?
— Само едно искам от тебе, началник. Набрала съм билки … разни билки — за корем, за далак, за любов, за мерак… Довечера ще ги занеса на Самодивското кладенче. Ще сплета от тях венец, ще танцувам и ще пея самодивски песни, за да им дам сили. Ела и ти! Само това искам. Само за това те моля.
— Хм! — усмихна се иронично Стамат. — На тях ли ще даваш сили или искаш моите да вземеш?
— Обещай ми, че ще дойдеш! Само тази вечер. След залез, като се мръкне.
— Ще дойда!
— Обещаваш ли?
— Обещавам.

Не отиде. Баба му го разкри. Магьосница беше баба му Дона! Сякаш му четеше мислите!
— Нали те видях как я гледаше, като слязохте от автобуса на горското! Не трябва много акъл… Грях е това, чедо! Но ти не си виновен. Омагьосала те е тази мръсница! Баба и́ беше същата. От нея се е научила.
Нямаше нужда Стамат от тези мисли и чувства. Обичаше жена си, не искаше да си разваля семейството... Ако си отидат, ако вземе децата и си тръгне... Как ще живее без тях?! Но и с тези мисли как се живее?! Как да отблъсне тези жадни за целувка устни, тези гърди, които се надигат и се притискат към неговите... Тази — жена ли е, дявол ли — е родена за любов! За неговата любов! Тя го моли да я обладае. Не той! Той не я моли. Тя, тя протяга ръце към него ... да се увие като повет, да хвърли блузата през врата, да свлече пола в нозете... А той да потъне в нея, да се слеят и да не мисли как ще изплува!

— Никъде няма да ходиш! Стой тук! Отивам да взема светена вода от поп Кръстю. На Рада ще кажа, че съм те пратила на село да пазиш овцете, че са се навъдили чакали и слизат нощем от Балкана.
Върна се с едно шише вода, свещ и тамян. Запали свещта и взе да кади по всички ъгли. Занарежда едни думи ... тежки думи, ама верни! Накара го да коленичи пред иконата и три пъти да се отрече от нея, а после на плочника да заколи петела и да гледа как кръвта му изтича. Защо ли му беше — откъсна едно перце от петела и го скри в джоба на ризата. Влезе в банята, изкъпа се. През това време баба му изгори старото бельо на двора. Облече се с чисти дрехи и пак коленичиха пред иконата. Тя благодари на Господ, че му е дал сили да се пребори... Изми му лицето и врата със светената вода и му сложи да вечеря. Изпиха по две ракии и като нищо да не е било ... смее се баба Дона и разказва какъв глупак е бил дядо му на младини, как го въртяла на малкия си пръст. Дали не му сложи нещо в ракията ... спа непробудно до обед на другия ден.

Рада му плачеше от много време, че иска да си намерят работа, ако не в Плевен, то поне в Ловеч — да е по-близо до нейния род. Не му мисли много, след няколко седмици събраха багажа и заминаха.

* * *
Попита го дали може ... донесе си чашата с кафе, седнаха на масата в ъгъла...
— Трийсет години! — въздъхна Стамат. — Как лети времето!
— Защо се върна?
— Реших да поработя „на ползу роду”. Жената работи, дъщерите се омъжиха... Нямам нужда от пари. Зарязах дърводобива – мръсен, кървав занаят! Две години мързелувах. Сега се боря с корупцията и бюрокрацията.
— И как е, успяваш ли?
— Нали ме знаеш — трудностите ги преодолявам, невъзможните неща ме затрудняват.
Соня се усмихна:
— Същият си! Не си се променил. Само на външен вид малко ... си възмъжал.
Друг това не може да го измисли! Как ги беше възпитал дядо Методи, този природно интелигентен циганин от Градец, лоша дума да не казват, да се усмихват, да поздравяват... „Възмъжал!!!” А тя? Погледна я крадешком... Хубава! По-хубава!
— А ти, как я караш? — погледите им се срещнаха и му стана малко неудобно.
— Не ме питай! Имаш ли внуци?
— Две внучки и един внук!
— Да са ти живи и здрави! Аз не можах да родя. Мъжът ми почина преди две години.
— Съжалявам!
— ... Исках да си осиновим — той каза, че чуждо не иска... Аз съм виновна! Бог ме наказа. На никого до сега не съм казвала. Тогава ти направих магия. Обичах те и исках да имам дете от тебе. Баба ме научи ... нарисувах ни нас двамата и едно дете помежду ни... Разрязах червена ябълка на две ... сгънах, сложих листа ... с две игли ги свързах през сърцата... Циганска магия — за любов! Бог ме наказа! Не ми даде да стана майка.
Наведе глава да скрие сълзите, после я изправи, тръсна коси, усмихна се:
— Изстинаха ти супата и хлябът! Искаш ли да ги претопля?
— Моля? — беше се унесъл Стамат и не я чу.
— Да ги претопля.
— Кое?
— Как кое?! А-а-а, не чувствата ... не чувствата! Супата и хляба.
Засмяха се и двамата. Стана му хубаво, че стоят на една маса и си говорят като приятели, които всеки ден са заедно и си споделят радости и неволи.
— Не, благодаря! Не ги претопляй, че току виж са загорели!
— Не ми е толкова силен огънят, а и знам как. Сега сме на години, когато хем знаем, хем можем!
Смълчаха се и двамата. Единият бърка кафето, другият – студената супа...
— Защо не дойде? — наруши мълчанието Соня.
— Мисля, че така трябваше.
— Нали обеща?!
— Сгреших.
— Че не дойде ли?
— Не, че обещах.
И пак се смълчаха.
— Добре си постъпил.
— Не знам. Щях да дойда, но баба ме спря. Не баба .. а чувството за вина ... че е грях и не трябва така...
— Кое е грях? Да желаеш жена?
— Да! Писано е в библията.
— Какво е писано? Писано е: „Не поглеждай на жена с цел да я пожелаеш!” Това е друго! Ти не ме гледаш с цел да ме пожелаеш. Напротив, желаеш ме, защото виждаш! Виждаш, че съм млада и хубава, че те обичам и искам да бъда обичана ... от теб. Това грях ли е? Поласкан си, че една жена вижда в теб бащата на детето си. Това е! Когато една жена обича, тя обича не мъжа, а бащата на детето си. Не знам как да ти го обясня?
— Разбирам!
— Нищо не разбираш! За вас, мъжете, това е просто секс. Все едно коя е, важна е бройката! Да е в твоя харем, не на другия.
— Защо говориш така?
— Извинявай, говоря това, което мисля! Може и да не съм права. Проста циганка — какво ти разбирам...
— Не си права. Винаги съм гледал на вас с уважение и респект. Учудвал съм се на вашата добронамереност и усета ви за тактичност...
— Учудвал си се?! Ама, разбира се! Как е възможно едни миризливи катунари да бъдат ... как го каза ... добронамерени, тактични...
— Защо се заяждаш? Аз също говоря това, което мисля. Никога не съм гледал на теб като на сексуален обект...
— Лъжеш!
— Не лъжа.
— Лъжеш! Сто процента лъжеш. Няма да си нормален мъж, ако не гледаш на една млада и хубава жена като на сексуален обект. Заложено ви е в природата. Да си оставиш семето...
— Предлагам да спрем до тук. Разговорът малко загрубя.
— Както кажеш.
И двамата се изправиха. Като че ли искаха нещо да си кажат, но не се получи. Тръгнаха — единият към изхода, другият към кухнята. Спряха се ... обърнаха се ... приближиха се пак един до друг...
— Утре е Еньовден — равнодушно каза Соня.
— Знам. Затова се върнах, да те питам...
— Ами, питай!
— ...
— От кого те е страх, Стамате? Жена ти е далече, Бог — високо. Задай си въпроса и ме гледай в очите. Отговорът е там, дори нищо да не кажа.
Извърна се Стамат и понечи да си тръгне, но Соня го хвана за едната ръка... Спря се. Погледна я.
— Набрала съм билки. Ще сплета венец от седемдесет и седем билки и половина. Ще им пея и танцувам при Самодивското кладенче. След залез слънце. Когато се мръкне.
— Не знам.
— Какво не знаеш?
— Дали ще дойда.

***
Я, какъв аромат! Откъде тоя жасмин в гората?! Уж звезди, пълнолуние, а топъл дъжд заваля и го обля целия... И този вятър — роши косите му, милва лицето му, памучната риза съблича... Целува венеца от билки ... остава без въздух! Във вира се потапя... Дъхът му спира и сърцето му бие до пръсване! Изплува ... вдишва и пак се потапя... Изплува ... поема си въздух и пак... После политат. Двамата! Извиват се в спирала и се разтапят във времето ... отлитат във вселената, която — казват — нямала край. Дано! Господи, колко е хубаво!

***
Четеше си съботния вестник на една пейка край реката, на Баш бунар, когато телефонът му иззвъня. Стресна се, припряно го включи ... някой отсреща дълго мълча ... и затвори.
След малко пак иззвъня. Същият непознат номер. Този път проговори:
— Ало, чуваш ли ме?
— Чувам те.
— ...
— Чувам те, Соня. Кажи!
— Бременна съм!
— ...
— Искам да ти кажа ... нищо не искам от теб! Нищо не искам! Само искам да ти кажа ... че съм щастлива ... безкрайно щастлива ... най-щастливият човек на света ... и благодаря на Господ! Това е!
И затвори.
Стамат се изправи ... пак седна ... стисна с шепи посребрените си слепоочия, подпрял лакти на коленете, и дълго стоя така, без да помръдне. После стана, отиде до брега, бръкна във вътрешния си джоб, извади от там нещо, пусна го във водата и три пъти се прекръсти.
— Чичо, какво беше това?
Един малчуган го гледаше с широко отворени очи от храстите и стискаше здраво с две ръце въдицата си.
— ... Перце — усмихна се малко сконфузено Стамат.
— Какво перце?
— ... Перце ... от петел.