автор: tvoiapoznata

Лия остана сама с русия мъж в къщата. Беше й все едно кой ще я пази. Всъщност всичко й беше все едно вече. Провали се тотално. И знаеше, че Владимир няма да й прости.
Сега всичко си дойде на мястото. Разрушеното наследство, обърканите й познати, хората, които Бог знае как беше погубил...
Лия изтръпна. Познаваше Владимир добре, страхуваше се от отмъщението му, защото го познаваше. Владимир беше безмилостен и методичен. Лия знаеше, че той никога няма да я допусне до себе си отново. Нямаше да й прости, защото я обичаше. Любовта му към нея беше огромна и успя да й го докаже. Довери й се. Никога не я нарани. Цял живот посвети на баланса между собствените си амбиции за власт и нейното щастие. А тя какво направи? Опита се да го убие при първа възможност. И не успя! Тя се провали с най-важната задача в живота си. Провали не само себе си. Боже, какво беше направил с близките й хора?
Отпусна се на дивана и отново се унесе. Потъна в бездна, от която скоро нямаше да излезе..
Събуди се отново след доста време като съдеше по скованите си мускули. Отново се опита да се повдигне на лакти. Успя. Замайването беше изчезнало, болката в главата й? Вече не беше толкова режеща. Усети нечие присъствие. Обърна се и погледна непознатия. Да, беше красив, смущаващо красив и арогантен, и го знаеше.
Мъжът я гледаше с такава злоба, че Лия се сви инстинктивно на дивана. Какво очакваше? Този мъж сигурно беше готов да я убие. Тя се втренчи в него все още замаяна.
- Кой си ти? – Заговори на английски без да се замисли.
- Буба. Гладна ли си? – мъжът й отвърна на чист български.
- Знаеш български?
- И аз, и Николай знаем перфектно езика ти. Заради Владимир.
- Ясно. – Все още й беше трудно да говори.
- Гладна ли си? – Беше забравила за въпроса, но Буба й го напомни.
- Не.
- Трябва да ядеш.
- Не съм гладна. – Лия все едно говореше на себе си. Буба проявяваше завидно безразличие, ако не беше бесния му поглед, Лия би решила, че са стари приятели. Мъжът извади телефона и набра някакъв номер. Лия се заслуша, говореха на руски.
- Събуди се. Току що. – Буба се упъти към кухнята като продължаваше да говори така, с по една дума. Лия разпозна безпогрешно тренирания войник в него.
Дали бяха близки с Владимир? Разбира се. Той нямаше да я остави на първия срещнат. Можеше и да я мрази, но Владимир умееше да пази своята собственост. А в момента, Лия не беше нищо друго, освен собственост на Владимир.
Буба се върна с чиния със сандвич и й го подаде. Лия го пое тихо. Не смееше да му противоречи. Изяде го. А докато ядеше, Буба не откъсна поглед от нея. гледаше я със студен интерес. Както се гледа екзотично животно. Лия не се смути. Бе все още достатъчно замаяна, за да игнорира всякаква опасност. Накрая го попита.
- До кога ще стоим тук?
- До когато трябва!
- Колко време спах?
- Два дена и една нощ. – Лия не зададе повече въпроси. Изправи се трудно и се запъти към спалнята. Буба се поколеба да я последва, но тя го отряза уморено.
- За Бога, просто ще си взема душ и чисти дрехи. Може ли? – Буба продължи да я гледа безмълвно. – Нямам къде да избягам, Буба. Нито при кой да се скрия. Добре познавам шефа ти, забрави ли? – Буба й хвърли унищожителен поглед, докато изпсува на руски, но я остави да се качи в спалнята. Не беше най-умното нещо да го дразни точно сега, но беше изнервена и сломена.
Не си даде труд да бърза. Веднъж озовала се в топлата ароматна вана, Лия си даде сметка колко точно беше загазила. Тялото й се разтресе, тя се разплака и се потопи до брадичката в горещата вода.
Ужас беше да оцелее, всички наоколо я мразеха. Да, тя беше силен човек, но никога не беше самотен човек. Винаги, през целия си живот бе обградена от страшни и смели бойци, които я боготворяха. Лия никога не е вярвала, че един ден ще се събуди сама на този свят. Такава беше политиката на Лори.
Това никога не трябваше да се случва. За това й бяха причислили Майк, Бранко и Олег, които бяха почти на нейната възраст, за това тя растеше с момчетата, за да си станат по-близки и от родни братя и сестра. И Владимир, който беше израсъл, като войник сред тях, знаеше това отлично. И я беше засегнал там, където най-много можеше да я заболи. Не беше отнел живота й, беше направил нещо много по-лошо. Беше отнел смисъла да живее.
Върна се след час и половина, за да завари долната част на къщата в пълен безпорядък. Придърпа притеснено широката ленена риза, която беше сложила и се загледа несигурно надолу. Беше все още боса, широките й избелели дънки бяха с навити крачоли до кокалчетата на краката. Косата й се стелеше все още мокра по раменете. Беше уязвима и беззащитна, и учудена.
Буба беше заменил ленивото си държание и сега в пълно бойно снаряжение сновеше около двата спортни сака по средата на стаята. Лицето му беше непроницаемо, очите му гледаха студено. Такова беше и лицето на Владимир, той се беше облегнал на една от стените и палеше цигара. Буба му докладваше нещо, но когато я видяха, млъкна и се насочи с двата сака навън. Владимир се отправи към нея.
- Тръгвай! – Лия тръгна. Нямаше нужда да си играе с нервите му. Не и сега. Владимир я плашеше. Пое дебелото мъжко яке, което й подаде и се запъти към изхода пред него.
Огромен черен брониран джип вече ги чакаше на самия вход. Лия замръзна, въпреки дебелото яке, в което почти се губеше. Беше много рано сутринта. Може би нямаше шест часа още. Лия беше загубила пълна представа за времето.
Усещаше Владимир зад себе си. Беше прекалено близо до нея. Тази близост я смущаваше. Да, бяха минали почти седем години, откакто не го бе усещала.
Лия се разколеба за секунда, когато откри, че в джипа ще са само тримата. Буба ги чакаше вече зад волана. Владимир я бутна към отворената задна врата. Не се беше усетила, че се колебае. Все още замаяна влезе и се настани на задната седалка. Почти се изгуби, когато Владимир се настани до нея.
Всичко в колата беше огромно и луксозно, и прекалено тъмно. Прекалено, беше всичко, което й се случваше през тези последни дни. Лия се почувства нищожна. Владимир продължаваше да не й обръща внимание. А тя вече не издържаше. Имаше нужда от отговори и ги искаше веднага!
- Бягаме от Турция? – Владимир остави документите, които беше извадил до себе си и я изгледа любопитно. Сякаш не беше очаквал да чуе гласа й. Е, значи не я познаваше, или беше забравил колко е борбена? – Нарушаваш неутралитета на Турция. – Просъска тя.
- Знам, Роуз. – Гласът му беше толкова студен, че сякаш разговаряше с непознат човек. Да, той беше непознат. Беше се променил и единственото, което ги свързваше, беше омразата му към нея.
- Роуз? – промърмори тя – Името ми е друго. Или и това си забравил? – Предизвикваше го съвсем тенденциозно. Искаше да го нарани така, както той я беше наранил. Знаеше, че действа неразумно и наивно, но болката беше прекалено голяма, не можеше да я задържи в себе си.
Разсея се, Владимир я изненада. Беше бърз, като змия. Затисна я в ъгъла на колата и се облегна с цялата си тежест на сантиметър от врата й. Тя се смали още повече.
- Харесваше ти, нали? – просъска Владимир в лицето й. – Харесваше ти да се правиш на господарка, да си заобиколена от силни и достойни мъже, които лазеха в краката ти. Предупредих те, Роза, предупредих те да стоиш настрани, но ти не ме послуша.
- Държеше ме на страна в името на собствената си безопасност...
- И беше малко! Бях прекалено снизходителен спрямо теб. Подцених те, Роза, и това беше моя грешка, не твоя. Но, повярвай ми, това беше грешка, която няма да повторя.
- Ти си отвратителен!
- А ти си моя!
- Не съм твоя. Никога не съм била твоя.
- Нямаш избор вече.
- Така ли мислиш? – И двамата крещяха в колата. Лия имаше нужда от това. Имаше нужда да бъде груба, да усети, че не всичко е загубено. Но беше загубено. Владимир беше прав. Тя просто нямаше избор вече.
Мъжът се овладя напълно. Отпусна хватката си и се загледа в следите от пръстите си по бузата й. – Никога повече няма да чуеш името Лия Лори от устата ми, нито от устата на някой друг. Хората, които те помнеха като такава? Отдавна вече ги няма. Много скоро ще стигнеш до извода, че ако не си моя, си ничия. И това, как ще се отнасят с теб в Русия, ще зависи само от моето благоволение. – Лия сведе поглед към краката си. Владимир, обаче, не беше свършил. – Там, където те водя няма да има човек, който да не знае, че си се опитала да ме убиеш. Ще те мразят и ще искат да те наранят. Ще зависиш от мен, Роуз, и много скоро ще се увериш, че това е по-страшно, отколкото да си сама. – Въпреки волята си, въпреки яда си, Лия усети, че очите й се наслаждават. Стресна се, когато в краката й тупнаха някакви документи. – Подписвай!
- Какво е това?
- Прехвърляш ми пет недвижими имота, които са твоя собственост към момента. Единия от тях е сградата на Академията Лори. Прехвърляш ми и дяловете си от корабостроителницата. – Лия се разплака. Опита се да хване писалката, но ръката й трепереше толкова силно, че се отказа първия път. Владимир беше безмилостен. Стисна здраво ръката й и я принуди да подпише документите. Лия не спираше да плаче тихо. Това сякаш не му направи впечатление. Когато прибра и последния документ, Владимир се облегна назад и заяви.
- Сега вече не притежаваш нищо. Няма къде да отидеш, Роуз. Не го забравяй! – След това набра Николай. Когато мъжът му отговори нареди просто.
- Корабостроителницата е наша. Искам до половин година да я докараш до фалит. Ясен ли съм? – Лия знаеше, че Владимир иска тя да чуе това. Искаше да я нарани. И успяваше. Това беше нещото, което не трябваше да е свързано с елитните части и Академията. Беше мечтата на баща й, толкова чисто и съзидателно творение. Бизнесът процъфтяваше благодарение на таланта й. Тя се чувстваше щастлива във Варна. Владимир не унищожаваше само бившите си врагове. Той искаше да я види напълно съсипана.
Да, беше бесен, на нея лично. И тя щеше да си го отнесе. Накрая Владимир се обърна отново към нея и повдигна брадичката й, този път не я нарани, загледа се в разплаканото й лице, но не трепна. Отвори другата си ръка и показа хашиша, който стискаше в дланта си.
- Никога повече да не съм те видял да се дрогираш. Чуваш ли? – Все едно можеше да си набави дрога от някъде на този етап.
- Какво ще правиш с мен? До къде ще стигнеш?
- Направих каквото трябваше. Унищожих живота ти.
- Тогава ме остави. Сам го каза. Няма към какво да се върна. Няма при кого да се скрия. Аз съм никой, Влад. Няма да чуеш повече за мен.
- Ще те оставя в Русия сама. Изложена на омразата на моите хора. Ще разбереш това, което ти казах преди петнадесет години. Ще разбереш какво е да живееш сред врагове, които те мразят.
- Не ме е страх. Аз самата се намразих преди години.
- Ти не можеш да се мразиш, Роуз. Можеш да оцеляваш! – Това бяха последните му думи. Повече не й проговори. Лия се затвори в мъката си.
Пътят до Русия се оказа прекалено тежък и дълъг. Лия усещаше все още последствията от мозъчното сътресение и алкохола. Владимир не допринасяше с нищо за да облекчи болката й. Почти не спираха.
Владимир и Буба се сменяха зад волана. Когато караше Буба, Владимир се излягаше отзад и се отпускаше да си почине. Спеше буквално в скута й и даваше вид на доволен човек. Когато Владимир караше, Буба спеше отпред на седалката до него. Спираха рядко, хранеха се в колата.
Лия имаше щастието да я оставят да се изкъпе в един крайпътен мотел. И двамата не мръднаха от вратата на банята. Бяха като треторазрядни горили на нощен бар, но Лия беше толкова изтощена и зажадняла за топъл душ, че не би могла да реагира дори и ако се бяха намъкнали в банята с нея. Владимир беше така добър да й даде чисто ново бельо и дрехи. Лия нави крачолите на светлите широки дънки няколко пъти, направи същото и с ръкавите на ризата, която беше нова, но очевидно с размерите на Владимир и след половин час беше готова за път. Трябваше да изчака мъжете също да си вземат душ но само толкова. Продължиха с пътя веднага, отново сериозни и безмълвни.
През повечето време Лия спеше унесена на задната седалка, маратонките отдавна се губеха на пода на джипа, тя беше свила босите си крака и ако не спеше, гледаше през прозореца.
Гъстата й коса беше все още къса, не я бе пускала дълга откакто беше стреляла по Владимир. Но вече беше достатъчно дълга за да закрива лицето й и да се оплита в непокорни кичури зад врата й.
Нямаше апетит но никой не я питаше. Насилваха я да яде и тя нямаше сили да се противопоставя. Владимир често говореше по телефона, Лия чу няколко пъти името на Николай. Владимир говореше и с Буба, на руски. Разговорите бяха делови и тя беше сигурна, че не я засягат. Владимир беше казал каквото трябваше да й каже. И беше дал да се разбере, че нищо нямаше да й спести.
..................................................................................................................................
Усети точно момента, в който пресякоха границата с Русия. Веднага след пропусквателния пункт ги чакаше цяла малка армия, състояща се от още три джипа и около 16 мъже, всичките мрачни и въоръжени до зъби. Владимир скочи от мястото си и се отправи към един от тях.
Лия се загледа в тях унесено, усети респекта на хората му, усети че всички до един се стегнаха при вида му и станаха още по-мрачни. Буба също излезе от шофьорското място и се облегна съвсем небрежно на вратата от нейната страна. Не, нямаше да я оставят без надзор, нито за секунда дори. Мъжете говореха около 20 минути.
След това Владимир се върна при нея. Буба се отдалечи и започна да се потупва и поздравява с другарите си. Лия остана така, загледана в картинката, докато Владимир не привлече вниманието й.
- Ще тръгнеш с Буба и другарите му. Те ще те отведат в Москва. Буба ще ти намери работа в един от баровете си, ще ти намери и квартира. Няма да разполагаш с пари и документи, за всичко от което имаш нужда ще се обръщаш към Буба. И единствено към него. Чуваш ли ме? – Лия го чуваше но не можеше да разбере думите му.
Владимир я оставяше. Разумът й отказваше категорично да приеме това. Лия усети как паниката започва да я завладява. Да, той можеше и да я мрази, но беше последния познат човек, който и остана и сега я отпращаше. Владимир я разтърси грубо. – Внимавай, Роуз! Много внимавай какво ти казвам. Много е важно да се държиш близо до Буба. Хората се страхуват от него и докато той те пази, няма да те наранят. Разбра ли ме?
- Оставяш ме. – Лия го гледаше слисана.
- Заминавам си. Както сама пожела. Но никога няма да бъдеш свободна, Роуз. Ти си моя стока сега, не го забравяй!- Владимир я хвана с една ръка и я свали от колата. Не му беше трудно. Пред него, Лия приличаше на дете. Продължи да я държи за лакътя, докато не стигнаха до другите мъже, Буба се обърна бавно към него и му намигна.
- Готови сме за път, шефе. – Владимир задържа Лия пред себе си, облегнал ръце на раменете й.
- Не й давай да припарва до мъже, дрога или алкохол, Буба. Това ще са й сигурните начини да се откъсне от действителността. Твоята работа е да не й го позволяваш.
- Слушам!
- Искам я в кондиция. Постоянно.
- Разбрано, шефе. Няма да те разочаровам. – Лия не можеше да види Владимир, но той явно беше доволен от Буба, защото тя изведнъж се оказа без опора. Владимир се качи в един от джиповете и замина с част от охраната. Буба се загледа в нея. Той очевидно не бързаше за никъде. Беше оставил шест човека о т хората си да се заемат с багажа и останалия джип. Гледаше Лия нагло и студено, накрая промърмори.
- Значи така, а? Аз ще пазя убийцата на Владимир!
- Владимир е жив! – Просъска злобно жената.
- Не говори без да съм те питал. – й нареди Буба със същата злоба. Лия го изгледа свирепо. Ако си мислеше, че след всичко случило се, ще я уплаши. Буба оцени куража й и се усмихна.
- Смела си малката. Да видим колко време ще ми трябва да те пречупя. – Буба тръгна към джипа и седна отзад доволно. Изгледа Лия, като повдигна едната си вежда. Тя го последва съвсем не толкова решително. Беше малка и дребна, чувстваше се малка. Губеше се в дрехите, които дори не бяха неин размер и се чувстваше така, както изглеждаше. Нищожна и загубена. Седна до Буба и се опита да не го поглежда повече. Двата джипа се насочиха към магистралата за Москва.
........................................................................................................................
Николай загаси колата пред една от сградите на Владимир. Идваше направо от летището. Беше мрачен и сериозен. Новините, които получи от брат си изобщо не му харесваха. Знаеше, че не може да се намесва в решенията на Владимир, особено по отношение на личния му живот, но най-малко беше очаквал българката да бъде оставена на милостта на Буба. Владимир наистина взимаше странни решения.
След минути вече се качваше към офиса на последния етаж на луксозната бизнес-сграда в центъра на Москва. Владимир я притежаваше цялата. И беше една от многото, които бяха лична собственост на шефа му. Мина през секретарката като през стена и отвори вратата замислено.
Завари Владимир в безупречен много скъп черен костюм и сива риза. Беше се обръснал и подстригал. Беше самото съвършенство. И защо да не бъде?
Николай усети, че част от напрежението, което Владимир носеше през последните години се е стопило. Стопи се в момента, в който малката стъпи на руска територия. Това беше истинско облекчение за всички тях.
Николай не се сдържа и се усмихна горчиво. Владимир хвана тази усмивка и наклони глава въпросително.
- Какво?
- Нищо. Нищо особено.
- Тогава сядай и да се захващаме с бизнес. – Николай седна механично на единия диван. Владимир седна на бюрото си, запрелиства документите си, но изведнъж се спря. Погледна грубо Николай.
- Ще ми кажеш ли, по дяволите, какво има? – Николай отвърна на погледа му трудно.
- Нищо. Наистина. Не е моя работа.
- Роуз, нали? – Владимир се облегна на стола. – Разбрал си, че я оставям на Буба.
- Влад, наистина. Беше ли необходимо точно Буба да я пази? Знам какво е направила, но...
- Нямаш доверие на брат си?
- Никакво! – Владимир се усмихна широко. Знаеше какво тревожи Николай. Буба не беше наистина най-добрата компания за която и да е жена. А за убийцата на Владимир? Неизвестно защо Буба уважаваше Владимир много, дори повече от собствения си брат. Буба беше безмилостен и хладнокръвен убиец, много по-близо до определението за психопат и слушаше само себе си. Буба и до ден днешен се кълнеше, че ако е бил там по време на стрелбата, Роуз е нямало да оцелее. И сега тя щеше да спи под неговия покрив.
Владимир скръсти ръце и погледна сериозно Николай.
- Буба няма да нарани Роуз. Оставих ги само в Турция. Видях как се държи с нея. Ти сам видя каква е. – Николай поклати глава притеснено.
- Да, видях каква е. Но Буба е дивак. Брат ми е, но това е истината. Знаеш му отношението към жените.
- Роуз не е някаква жена. Имай й малко доверие. Николай! Тя може да се пази сама. Цял живот е живяла с мъже.
- С мъже, Влад. Не с Буба. Та той няма никакви задръжки. – Влад слушаше Николай търпеливо, но беше уверен в преценката си.
- Не се притеснявай! Тя ще оцелее. Искам да я пречупя, а Буба е идеален за това. И ти гарантирам, че няма да я докосне и с пръст. Не е толкова глупав. Бяхме само тримата достатъчно дълго и, повярвай ми, Буба знае колко важна е тя за мен. Няма да посмее да отнеме нещо мое.
- Само това ще го спре.
- Няма да позволи и на друг да повреди моя собственост, знаеш. – Николай трябваше да се съгласи и с това. Имаше доверие в преценката на Владимир. Просто се страхуваше за сигурността на Роуз. Искаше му се той да я пази. И беше способен да го направи. Владимир продължи със спокоен тон.
- Освен това мога да се доверя само на вас двамата. Това са нещата, които са важни сега, Николай. Роуз и управлението ми в България. Ти си много по-добър дипломат от Буба и ми трябваш в България. Знаеш го. Роуз? Буба може да е всякакъв, но не дава да му пипат поверените му неща. Той ще я пази, Николай. Може би по-добре от нас двамата.
- Прав си, шефе. – Николай се предаде. Владимир се усмихна по-спокойно.
- Кога се връщаш в България?
- След седмица.
- Добре. Дай да видим тези проклети финансови отчети. Имам нужда от чист въздух вече.
- Съгласен. – Мъжете се съсредоточиха върху работата.