автор: ednorogo

Не спрях да те обичам, но от слабост ли?
Не ти бях достатъчна на времето, сякаш бях ти бреме. Къде бях сбъркала, какво ти бях отнела? Остави друг да ме поеме и обикне, но запази себе си неподчиним.
Как е жалила душата ми за допир с твоята, не бързайки да стигне своя път, а чакаща отчаяно и сляпо теб, който я открехна и откри... И колко сънища ме връщаха обратно, докато наяве всичко друго ме навеждаше встрани. Чужд ми беше този свят, но мил и топъл прием ми оказа той: "Остани!". Приех тогава и се отрекох от силата на своите мечти. Животът си течеше и без теб, бе станал даже по-красив и нежен. Към мен погледнаха с надежда дори и мънички очи с гласчета благи, шепнат: "Мамо, мамо!", докато дирят моето рамо... Носеха ме дните ми като река почти безшумно към споделена обич, ехо и игри.
Как се появи и ти тъкмо тогава, лъч минало, дето светна по-ярко и от преди? Пречупи орбитата ми, обхвана ме почти изцяло и стойността на всичко друго вече измени... Отблъскал си ме, за да не бъда заложница на твоето нещастие. Но ти бил ли си някога истински част от мен, така, както аз ти принадлежах и живеех през теб? Затова ли сега ми признаваш, че в живота си по-хубаво от онези години на нас двамата не си познал? Твърде късно си го разбрал, с теб знаем това. Но кажи ми тогава, какви сме сега и защо само топлина и нежност помежду ни струи?