автор: veronikas

И когато нощта се препълни със тъжни куплети,
аз ще знам, че дъждът през деня ги е пял.
И преди да е казал, че иска от утре да свети,
ще е казал, че иска изобщо да не е валял.
Аз ще знам, че събирам своите светли посоки
там, където нощта ме загръща със лунния шал.
И ще мога да сложа страха под езика си вечер,
та в съня да не газя във локви, във троскот и кал.
Аз ще знам – топлината, която покълва, когато обичам,
е единствен и нужен спасителен сал.
И ще рухна без теб, непосилна да нося небето,
ако въздухът хладен олекне внезапно със грам.

И тогава, когато и тази ми смърт се отложи,
ще се вслушам в живота.
Както Господ – в молитвата в храм.