автор: milyovelchev

— Аз нямам мечти, имам цели.
Мелинда го погледна учудено.
От една година беше ... тя самата предпочиташе определението „момичето на Стенли”, но си даваше сметка, че за другите е негова любовница, метреса... Отначало и́ беше притеснено, след това прeтръпна. Сега се беше сгушила до него на големия диван и след като му беше разказала как цял следобед е гледала снежинките зад стъклото, забързаните, вдигнали яки на палта и кожуси хора, си е мечтала да бъде на някой далечен южен остров, просто го запита той за какво си мечтае.
— Мечтите са желания, които обикновено не се реализират, а това носи разочарование. Мечтателите са мазохисти – сами си причиняват душевни терзания.
— Тогава защо казват: „Когато спреш да споделяш – приятелството си е отишло, когато спреш да се грижиш – любовта си е отишла, когато спреш да мечтаеш – животът си е отишъл”?
Стенли се усмихна малко иронично и сложи ръка върху нейната.
— Мели, това са само фрази. Не трябва да се приемат като неоспорими истини. Ето, казваш, че да се грижиш е любов. За едни е така, но други обичат да бъдат обгрижвани. Ти с какво се грижиш за мен? Но ме обичаш, нали?
— Разбира се, че те обичам! С какво се грижа ли? Грижа се когато дойдеш при мен да е чисто, уютно, да има вкусна храна. Вярно е, че го правя с твои пари. Работата на домакинята не се забелязва. Чистя, пера, готвя и като се обърна – все едно нищо не съм направила. Забелязва се когато работата не е свършена, когато е мръсно и разхвърляно.
— При теб винаги е чисто и подредено. Но за да е уютно трябва и още нещо. При теб намерих това, което цял живот бях търсил. Не е редно да ти благодаря, но аз ти благодаря, Мели! Ти осмисляш живота ми. Толкова съм щастлив, че чак ми е неудобно. Имал съм много жени, но това чувство, което сега изпитвам го нямаше. Много мисля и се питам как се получи тази химия?! Стигам до извода, че всеки човек трепти с някаква специфична честота. И когато срещне сродна душа, която вибрира на същата честота, се получава резонанс. Бият камбани, пърхат пеперуди, ражда се любов!
— Пишеш ли стихове, скъпи?
— Не. Като малък... Ама то, кой не е писал като ученик?!
— Имаш душа на поет. Толкова си нежен, чувствителен!
— В строителството, а и във всеки един занаят, но аз говоря за моята професия, трябва усет за красота, хармония... Една картина е красива, когато всеки един детайл в нея е красив, а това означава да е направена не само с майсторство, но и с душа.
Притисна я́ към гърдите си, погали я́ по главата, гърба и леко докосна устни до челото и́. Усети, че повдига брадичка и протяга устни за целувка. Погледна я́ – затворила очи, хубава, млада...
— Ще си вървя, скъпа. Имах много тежък ден. Тежък, но успешен! Издадоха ми Акт 16 и Удостоверение за въвеждане в експлоатация за стария обект, а за новия получих строителна линия. Изцеден съм като лимон! Едвам гледам.
— Върви си почивай, миличък! Обичам те!
— И аз те обичам!

Отвори с дистанционното външната врата, прекоси двора, паркира в подземния гараж. Излезе навън, погледа натрупалия сняг, почистените алеи, вдигна поглед към втория етаж. Холът светеше, другите прозорци тъмнееха. Прислужниците си бяха отишли. Вдиша бавно и дълбоко няколко пъти чист, студен въздух. Едно, две, три... Десет секунди вдишване ... десет секунди задържане ... и пет секунди издишване. И пак! Главата му се замая, но след това се проясни и се почувства много по-добре.

Позната картинка: бутилката наполовина пълна (според нея — наполовина празна), шоколадовите бонбони изядени, пепелникът пълен с фасове, разхвърлени бели листа... Рисува.
— Здравей съкровище!
— Здравей Бубка! Рисуваш ли?
— Не.
Рисуваше. Дори не го погледна.
— Вземи си чаша ... и лед, ако желаеш.
Взе си чаша, отвори фризера, сложи си три бучки лед, отиде до масата и си наля. Седна срещу нея.
— Наздраве! – вдигна чашата.
— Наздраве! — вдигна листа, премрежи очи, завъртя глава. — Не рисувам, скъпи, а мечтая. Мечтая за пролет. Така ще се казва и колекцията. Пролетни мечтания.
Остави листа, взе си чашата, вдигна я към устните си, но се сети и протегна ръка. Чукнаха се. Усмихна се малко накриво:
— Знам ти философията — нямаш мечти, имаш цели.
Разклати празната чаша, сбръчка недоволно вежди, стана и отиде да си сложи лед. Сатененото и́ потниче стигаше една педя под кръста, а прашките само подчертаваха стегнатото дупе. Беше съвършена. Врътна се на пръсти. Дори и на тази възраст изглеждаше перфектно. Една година кърми малкия, но бюстът си и́ остана същия! Даже, по-хубав! Сякаш леко залитна, отметна коси, усмихна се. Седна му на коленете, наля си ... остави чашата, захапа го леко за ухото, разроши му косата, притисна му главата към гърдите си. Топла, нежна, уханна...
— Имах тежък ден.
— Пролетни мечтания! — направи се, че не го чува. — Омръзна ми тази зима. Сняг, виелици! Искам топлина, да ме галят слънчеви лъчи, да пеят птички, да мирише на жасмин и рози. Да съм весела, празнична... Омръзна ми този студ.
В хола беше топло, но тя потръпна, стана, отиде до закачалката и се наметна с дълъг син пеньоар.
— Утре ... какъв ден е? Сряда. Заминавам в командировка, скъпи. Ще се върна в петък.

В петък сутринта прислужницата го намери мъртъв в колата, в гаража. Задушен от изгорелите газове. Не намираха следи от насилие, нито пък предсмъртно писмо. Никой не повярва, че се е самоубил. Аутопсията не откри нищо съмнително в кръвта. Дори нямаше и алкохол. Разни версии ... но нищо не се доказа.

В гробищния парк възрастна дама, облечена цялата в черно, плеви, копа, сади цветя, преля вода, запали свещ... Поседя на пейката. Отвърза късата връв на кученцето си, взе го под мишница и си тръгна. Направи няколко крачки, спря се и се върна. Приближи се към съседния гроб – черен мраморен обелиск, две големи саксии с кипариси отстрани – намести очила и се наведе за да вижда по-добре. Прочете надписа на плочата, изправи се и закрачи по алеята.
— Интересно! Ти как го разбираш това, приятелче – погледна към наострилия уши пинчер: — „Когато спреш да мечтаеш, животът си е отишъл”?

На брега на един далечен южен остров две дами лежаха в шезлонгите си, покрили лица с широкополи плетени шапки, а между тях, на малката масичка стояха разхвърляни листа от скицник. Макар че бяха затиснати с модно списание, когато слънцето се скри зад голям тъмен облак и подухна тих ветрец, един лист се измуши от купчината и се понесе към дюните. Спря се в клонките на малък бодлив храст и увисна, здраво уплетен и прободен. Възрастна дама, преметнала бяла чанта през рамото, влачеше боси крака по пясъка и развяваше дълга шарена рокля и копринен шал. С едната си ръка притискаше плажната си шапка, да не я́ отнесе вятъра, а под мишницата на другата стискаше кученцето си. Когато стигна до храста не можа да пребори любопитството си, наведе се и се взря. Черен обелиск, две големи саксии с кипариси... Прочете и надписа. Усмихна се.
— Интересна, очень интересна! Тъй как панимаеш ета, дружок: „Когато спреш да мечтаеш, животът си е отишъл”