автор: milyovelchev

Наистина, когато жабата стигна запъхтяна до високия бряг на реката, Лодкарят беше там. Седеше на тревата до пътечката, с гръб към реката, подръпваше от лулата и с присвити очи се взираше в далечните скатове на планината. Те все още се зеленееха свежи, зелени, но много скоро Художникът щеше да извади от торбата четка и палитра и да зашари с жълто, червено, кафяво... Този път беше гладко избръснат, с бяла риза, зелено елече, от единия джоб на което, ей така за кураж, се подаваше гърлото на малко павурче.
— Малко подраних — прокашля се той. — Исках да погледам, да си припомня детството.
— Здравей! — реши в такъв случай да не се извинява жабата. — Значи тук си роден?
— Тук съм роден, тук израснах. Познавам всяка пътечка, деренце, изворче... Това било се казва Осли гръб, защото е извито като гръб на магаре. До него е Невястата. Една невяста тръгнала в полунощ да дири мъжа си, че отишъл за дърва в гората и не се върнал. Намерила го затиснат от дърво, все още жив. Промушила се тя под дървото, да го повдигне, да освободи мъжа си. Така я намерили на другия ден горката, умряла. Струйка кръвчица се стекла, засъхнала на бялото лице, устните — сини, леко усмихнати. Мъжът и́ — жив, коленичил до нея, виел като куче. Между двете била има една падина, Вонещика и́ викат, защото има много мечи лук и смърди на чесън, като вземе да загнива. Там се спускахме през зимата със ски и шейни, защото е гладка и стръмна. Този белег на челото ми е от там. Бате падна пред мен и аз, за да не го ударя, скочих от ските...
— Къде е брат ти сега? — запита жабата, по-скоро за да покаже, че слуша внимателно.
— Не ме прекъсвай, ако обичаш! — ядоса се Лодкарят. — Двете била се събират горе при Мечата дупка. Там има пещера. В тази пещера всяка зима една мечка си правила леговище и спяла зимен сън. Напролет излизала кога с едно, кога с две мечета. Един юнак от нашето село, нещо роднина ми се падал по майчина линия, сръбнал малко повечко и се изперчил, че може да влезе в пещерата и да убие мечката. Затъкнал два ножа в пояса, омотал си дебел шал около едната ръка и тръгнал да я убива.
— Това е голяма глупост! — не се сдържа жабата.
— Нали ти казах да не ме прекъсваш! — пак изропта Лодкарят. — Нямам брат!
— Ама, нали каза...
— Каквото е имало за казване, съм му го казал на него в очите. Не ми е брат той вече!
Позамълчаха малко. Жабата не посмя повече да се обади, но Лодкарят сам продължи:
— До довечера ще се върна с меча кожа, казал чичо ми или там, какъвто ми се пада. Да, ама докато стигне до Мечата дупка, изтрезнял. И като изтрезнял, го хванало шубето. Ами сега? Как да убие мечката? С нож не става. И с два ножа не става. Да търси пушка да я гърми? Ще се чуе гърмежът по цялата долина! Ако се върне без меча кожа, ще стане за смях, ще го подиграват, докато е жив! Мислил, мислил и измислил.
Тук Лодкарят направи една мно-о-ого дълга пауза. Искаше не толкова да нагнети напрежение в този съдбовен момент, когато в гърдите на юнака се сблъскват чувства на страх и гордост, а в главата мислите са като вихрушка от есенни листа, колкото да подчертае важността на решението.
— Прехвърлил Балкана и не се върнал. На другия ден отишли смели мъже до пещерата, ако могат да приберат я трупа, я някоя дрешка останала... Ама видели дирите в снега и разбрали каква е работата. Казват, че наши момчета гурбетчийчета го срещнали след години чак в Америка, но той се направил, че не ги познава. „Имате грешка — рекъл — бъркате ме с някого.” Поканили го да се почерпят, той седнал с тях в кръчмата, ама казал, че вече не пие. Нашите момчета не били глупави, извинили се за „грешката”, ама му разказали, кой каквото знае за неговите близки, за дома му...
— На мен ми е симпатичен този твой чичо — каза жабата. — Обещанията трябва да се изпълняват. Пусти алкохол! Ей на, свестен човек, ама каква глупост сторил!
— Не е лесно. И аз се питам понякога защо пия. Алкохолик съм. Срам ме, е като ти го казвам, но е факт. Знам защо пия. Първо пиех, за да притъпя болките в душата и ставите. Не да ги лекувам — той, алкохолът, ако лекуваше, щяха да го продават в аптеките, а поне малко, временно да ги притъпя... Сега вече ми е навик. Свикнах и с болките, и с алкохола. Пристрастих се към тях, обикнах ги. Ако се събудя някой ден и усетя, че нищо не ме боли и не ми се пие... Знаеш ли какво ще река? Ще река: „Моля ти се, Господи, прибери ме – да не се мъча!”
— Дори да е лекарство алкохолът, може да излекува живота ти, но не може да го осмисли. Искаш ли да ти разкажа една детска приказка, Лодкарю? — попита жабата.
— Разказвай, нали затова сме тука!
— Един стар крал имал двама синове. И двамата били умни, красиви, трудолюбиви. На смъртния си одър им казал: „Не ми дава сърце да оставя кралството на единия, а другия да пренебрегна. Реших да го разделя на две. Единият ще управлява на изток от реката, а другият — на запад. Така и сторили след смъртта му. Били задружни мъже, помагали си един на друг, пълнили се хамбарите на селяните с жито, оборите — с добитък, раждали се деца, всички били радостни и щастливи. До мига, в който една мома си изпуснала китката на кладенеца и двамата се навели да я вдигнат. Не ми казвай, че кралете не ходят по седенки и сгледи, а само на балове и рицарски турнири! В това кралство било така. Момата била неземно красива. С думи не може да се опише. Влюбили се и двамата. Хлътнали до уши, глътнали вода, удавили се! Взела им ума, съня, изпила ги, изгорила ги... То, момичето не било виновно. Какво е виновно, че Бог му дал всичко? Но трябвало да избира. Сърцето не е кралство, не можеш да го поделиш. И тя го дала на по-младия. Той бил по-чаровен, свирел на китара, пеел като славей! Но си имал и порок — обичал да попийва. Хората са различни. Един, като се напие, пее, друг плаче, трети заспива. На по-младия крал пиянството било лошо. Налитал да се бие, вадел нож... На сватбата пак прекалил с виното и ракията и от ревност, че брат му погледнал булката, извадил острата си кама и я забил в сърцето му. Убил брат си, но погубил и своя живот. Булката го напуснала, кралството тръгнало към разруха, съвсем се пропил...
— Не е така — изпъшка Лодкарят. — Не знам какво са ти наприказвали, но не съм убил никого. Извадих нож, но ме спряха. Не бях много пиян. Помня как се гледаха. Разреших му да танцуват, но това тяхното... Всички видяха... Може да съм изпитвал ревност, но всеки, който обича, ревнува. Имало е нещо! Ако е нямало нищо, защо след две години се събраха?
— Това е твоята приказка, Лодкарю — кротко отвърна жабата. — Аз ти разказвам моята. В моята приказка младият крал, отчаян от живота, решил да се удави и отишъл до един дълбок вир. Вързал си голям, тежък камък на врата, вдигнал го с две ръце и тъкмо да скочи, видял точно пред себе си голям, зелен пъпчив жабок. Стоял и го гледал с жълтите си очи. „Кой си ти и какво искаш? — казал кралят. — Махни се от там!” „Искам ти душата — отговорил му жабокът. — Душата е безсмъртна. Тя е енергия, а енергията в природата не се губи. Щом искаш да се давиш, скачай! Но душата ти е моя. Ще я приютя, за колкото каже Господ време. Обещавам ти да се грижа добре за нея. Аз съм хубавец, веселяк. С мен ще й бъде забавно.” „Не искам повече да живея — оставил камъка младият крал и се разридал. — Това моето не е живот!” „Знам твоята история, кралю — казал жабокът. — Всички жаби в реката я знаят. Баща ти ти остави половината кралство, ти го съсипа, най-хубавата мома ти се врече, ти я прокуди. Сега искаш и със себе си да свършиш.”
— Не съм мислил да се давя — тихо каза Лодкарят. — Едно въженце съм си приготвил в плевнята. И дебела греда съм си избрал. Но все отлагам, все търся...
— Какво търсиш, божи човече? — запита го жабата.
— Търся смисъл да живея.

Първо се чу вик, човешки глас, събрал целия ужас на земята, крещеше и викаше с думи, които не се разбираха. После станаха по-ясни, по-разбираеми... Някой викаше за помощ. И двамата познаха гласа на жената. Жената на брат му! Лодкарят скочи, засуети се и се втурна, но не към мястото, откъдето идваха виковете, а надолу, към реката. Стигна до брега, загреба с шепи вода, плисна я в лицето си, на врата си... Вдигна глава към небето и изрева с пълно гърло:
— Уа-а-а-а!
Пак се засуети, закърши ръце, стисна юмруци и като се реши, с няколко скока изкачи пътеката и се втурна към гората.

Вълчицата беше стиснала овцата за врата и нямаше намерение да я пуска. Две гладни вълчета стояха уплашени в края на поляната и не знаеха да бягат ли, или да чакат майка си. Тази овца им беше последна надежда да се нахранят. Вълчицата беше вече позастаряла. Побелялата и́ муцуна, проскубаната козина, стърчащите кости издаваха, че силите вече я напускат. Още малко им трябваше на вълчетата, за да заякнат, още малко майчини грижи, погадки... Усетила топла кръв в устата си, вълчицата изпита прилив на сили. Затича се към гората, без да отпуска захапка, но Човекът продължаваше да крещи, да я удря, да я спира. Овцата вече се беше отпуснала, не подтичваше и това още повече я затрудняваше. Трябваше да я мъкне с цялата и́ тежест. Задъхваше се, нямаше сили. Видя вълчетата как се щурат, скимтят... Защо този Човек не я остави?! Той сега ще посегне и на децата и́. При мисълта за опасността, която грози вълчетата, майката пусна агонизиращата овца, обърна се към Човека и оголи зъби.
Лодкарят видя този момент, в който вълчицата остави овцата и се спусна към жената. Жената се опита да се предпази с тоягата, но отстъпи назад, спъна се в нещо и падна на гръб. Инстинктивно вдигна ръце към главата и успя да предпази гърлото си. Зъбите на вълчицата се впиха в ръката и́. Ръмжеше и тресеше глава, а наоколо запръска кръв.
— Уа-а-а-а! — тичаше и ревеше като обезумял Лодкарят. — Уа-а-а-а!
Хвърли се върху вълчицата и стисна с две ръце гърлото и́.
Хищникът за миг се стъписа и разтвори челюсти. Жената се изтърколи настрани и се сви на кълбо с длани около врата си.
Сега врагът беше друг, по-силен. Очите му я гледаха отблизо, така, както гледат очите на другите вълци. Тази игра тя я знае. Толкова години вече я играе. Завъртя муцуна около ръцете, които я стискаха, и мигом се освободи. Сега беше неин ред да захапе. Захапа го за крака, месото поддаде, костта изхрущя и напълни устата и́ с кръв и плът.
— Уа-а-а-а!
Страх, болка, гняв, омраза, любов, жажда за живот...
— Уа-а-а-а!
Изви се като наранена змия, промуши първо едната ръка между раздробения си крак и муцуната на вълчицата, хвана я за гръкляна и впи пръсти в гъстата козина. Успя да промуши и другата ръка, стисна и този път нямаше сила, която да разтвори пръстите му.
— Уа-а-а-а!
Пред очите му премина детството. Мама маже филийки — една за него, една за бате! Промива им раните, облича им пижамките, завива ги, целува ги нежно...
— Уа-а-а-а!
Тате е горд, че има такива силни момчета. Дръж здраво, бате! Тегли! Няма да го изпусна, бате! Държа, стискам! Няма да те предам! Няма да те предам!
— Уа-а-а-а!
Къде си? Къде си — да те взема на ръце и да те понеса... Този път няма да те изпусна! Ще те нося през камъни и тръни, през реки и планини... Ще те нося, няма да те изпусна. Може да опра коляно, ако кръвта ми изтича, но ще стана! Ще стана и ще те нося. Дори кръвта да изтича... Кръвта ... изтича...

— Кръвта му изтича! Стегнете с нещо под коляното!
Опита се да отвори очи, но видя само мъгла и силуети. Топлина се разля по тялото му и лодката се понесе надолу по реката, през онзи тъмен тунел, от единия край на който се оттича денят, а от другия приижда нощта — мъглива и потайна.
— Няма пулс! Не диша! Зениците му са разширени... Мъртъв е!

Не беше в лодката. Сега той беше реката. Плъзгаше се по коритото. Бреговете се бяха извили и го обгръщаха отвсякъде. Непрогледен мрак. Само глухо бучене. Завъртя се шеметно, от водовъртежа зазвъняха чанове, гръмна тържествена музика: орган, фанфари... После утихнаха. Топлина и блаженство! Като майчина пазва — кротка и нежна, любов и закрила.... Бреговете се разтвориха, клоните на дърветата оживяха, започнаха да се разплитат, просветля като на развиделяване... Проблeсна мъничка светлина...
Висеше в пространството, във въздуха, току над главите на другите и над своето тяло. Два трупа — неговият и на вълчицата. Бате му натиска гърдите, а момчето поема въздух с пълни гърди, стиска му лицето, издишва му в устата... Колко е пораснало! Прилича на майка си! „Недей момче! Бате ... не се мъчете! Така ми е хубаво!” Говори им, но те не го чуват. „Не умирай!” — чува гласа на бате. „Защо, бате? Толкова ми е топло и хубаво!” „Не умирай!” „Така ми е хубаво! За какво , бате ... за какво да живея?”
Ето я мама! Хубава, млада! Както в годините, когато с бате обикаляха къщата, яхнали пръчки „на кончета”. Зад нея — тате, усмихнат, засукал мустак... Смеят се и двамата, махат му с ръце... Викат го: „Ела с нас! Ще те водим.” Светлината расте, блести жълто-бяла и ярка... Но не тя идва към него, той се устремява към нея, привлича го, разтапя го от нежност, чувства се обичан, спокоен. Уж е облак, не е човек, а му говори: „Искаш ли да умреш?” Не чува глас, внушава му мисли: „Какво направи с живота си? Обича ли другите, както аз те обичам? Покажи ми какво си направил!” Реката застива, спира потока си. И потича брегът като филмова лента. Шеметно преминават десетки, стотици картини от детството, младостта, от живота: добро, лошо, радост, страдание, успехи, несполуки, любов, омраза... Не го съди, не го упреква за грешките! Обгръща го любящо и нежно, прощава му и му внушава: ”Учи се и бъди добър!”. И когато този миг, събрал всички спомени на отминалия живот, премина, брегът и реката се опряха в отвесна стена — водопад от светлина, който се издига към небето. „Животът ти беше дотук. А сега се върни! Има още да учиш, да обичаш и да бъдеш обичан.” „Не искам, тук ми е хубаво! Моля те, преведи ме оттатък!” „Не сега! Върни се, учи се и раздавай любов, тъй както аз те обичам!” „Не искам, с теб ми е хубаво!” „Върни се!” Светлината се сви, водопадът изчезна... Бреговете пак го обгърнаха, страшна сила го засмука със свистене обратно нагоре, изтегли го, блъсна го в скалите и го тръшна на студената земя.
Нямаше сили да проговори, трепереше, тресеше се, искаше да каже, че му е студено, а не можеше. Усети две силни ръце да го прегръщат, нещо влажно да дращи лицето му, да му шепне в ухото:
— Върна се! Жив си, братле! Жив си!
Не разбра кой иска да го вдигне, къде ще го носи ... защо се радва?!
Една мисъл го ядеше: да се върне по-скоро вкъщи, да се качи в сеновала, да свали въженцето от гредата... Какво ще си помислят хората?!
Вече не му е така студено...
С мъка отлепи клепачи ... и я видя да лежи мъртва на поляната. Струйка кръвчица се беше стекла и засъхнала на посивялата муцуна, устните — сини, леко усмихнати. А той — жив, спасен — стои коленичил до нея с вдигната към звездите глава ... и вие!