автор: Elling

на shrike

Eла. Оттатък всички хребети покрити с хрущящ и недокосван от светлинни коси сняг.
Отвъд представите, които си виждала в лабиринтовите си, пурпурни сънища и бъди
моето хвърчило с форма на драконова опашка, сред проблясъците на причудливото, но свенливо северно
сияние, реещо се безпътно и безплътно в нощта, която засажда желания в древните ни
вени. Ела в стъклената къща, птиче мое, в чиито четири ъгъла цъфтят безсмъртни
невени - неподвластни на отминаващото с неритмични подскоци време и
недостижими за щенията на поривния северен вятър. Но преди флуоресциращата ти с
милиони заредени от слънчевия вятър частици рокля, с флорални мотиви да отлети
към пода, запуши комина! Остави клетите коминочистачи навън, да се клатят на
нестабилните въжета в клетката на своята отмряла, едноклетъчна романтика. А
ние нека се гмурнем и изгубим под стихналия балдахин, фино изтъкан от ефирността
на водни кончета (dragonflies, да, дракони, миниатюрни дракони), където ръцете ми ще
се учат да четат плавните ти, плахи, но изострено-настъпателни извивки, огънати
безсрамно срещу моите първични инстинкти. Вземай от мен, кради ме жаравно, без
жал и без сянка от милост. Разкъсвай ме на сетни, ситни молекули, събирай ме и ме
издухвай обратно в безбрежността на стаената нежност. Бъди опънатата до самата
крайност на чувствеността, тетива на крехките ми сетива. Подари ми мъдростта и
болката на вселената, докато през замъглените от несдържани въздишки и
промълвени въжделения, стъклени повърхности на нашето убежище, нашия храм и
ковън, ни наблюдават немигащите, воайорски очи на ленивата луна. Нека звездите се
самоубиват в самотата си с изплезени езици, неиздържали на шедьовъра, който
сластта и страстта рисуват по нашите горящи тела... Обичай, обичай, обичай...
Като заклинание, като проклятие, като вечност. Докато мракът се стопи...