автор: argonyk

За бесилото пишем, проклето,
за камата ти остра и тежък пищов...
Кой обаче сега да се сети,
че в душата си кътал и друга любов,

че когато по пътя застигнат
от виелица снежна в балкана суров,
без очите от страх да премигват,
те е топлила нечия нежна любов?

Разделено на две е кървяло
твойто лъвско сърце от двугласния зов –
свободата, приел като цяло,
и една простосмъртна, човешка любов.

Може би е била пъстроока –
белоснежно кокиче в сукмана си нов
и за твоята участ жестока
е редила до късно молитви с любов!...

И когато коларят окаян
те е карал безжизнен, без кръст и покров
към оная Голгота незнайна –
Тя на теб се е вричала тихо в любов.