автор: Reina

В безкраен миг от Вечността,
попивах с мълчаливи сЪлзи.
Безвремието от самота,
ме стягаше на сиви възли.

Загребах с шепи празнота,
безшумно я излях в зениците.
Към юга чезнех. Пак сама.
Разбираха ме само птиците.

Пред залез мокри хвърчила,
в оранжеви извивки плуваха,
с най-тихата си тишина,
очите ми тъга целуваха.

И бавно, бавно заваля,
кристални капки отчаяние,
над ти и аз, над любовта -
три вика. Във едно мълчание.