автор: apostola

Изгрява слънце от далеко.
Далеко, още от високо.
И на душата все е леко,
а на сърцето ми е споко.

Но тъмни облаци се сбират
и те лъчите затъмняват.
Надеждите ми тъй умират,
а вените ми посиняват.

Така разваля се денят ми
и всяко дело ми пропада.
Навярно вече и сънят ми
от тази болест ще пострада.

И словото ми ще се губи-
за изказ няма да ми стига.
Нали през облаците груби
и тъмно само ме достига.

А тук при мене- на земята,
във хор и вълците ще вият.
И мойто чувство ми подмята,
че искат те да ме затрият.