автор: veronikas

Пак ли сънува река
в друга палитра от време.
Спри да се луташ така
в мъртвото слънцестоене.
Някой ти даде тъга
с мигли от шепот и вятър.
Сякаш посрещаш вода
и я изпращаш обратно.
Пак ще целунеш нощта
и ще се влюбиш във мрака й.
В тази картина смъртта
все се промъква отнякъде.
Трябва до смърт да умреш,
както до смърт се живее.
Не, не боли от това,
само душата белее.
Кой те целуна така?
... както дори аз не смея...