автор: apostola

Бях малък, бях "юноша бледен", бях мъж.
Преминах върхът си, надолу заслизах
и сякаш пораснах - ей тъй - изведнъж,
и гордо перчема нагоре зализах.

Но времето скоро скрои ми кюляф
и в зрялата възраст навлизам полека.
Макар, че израснах със гарда си ляв,
споделям си днеска съдбата нелека.

Душата ми иска, обаче- уви,
сърцето забавя си пулса от вчера.
Годините тегнат, гърба се преви
и съм на закуска със лека вечеря.

Остана ми радост от светлия ден,
че в златната възраст навлизам свободен.
С надежда съм вече и презареден,
че някой ще чуе гласът ми народен.

И тътря краката по пътя напред
с останала вече надежда едничка:
да чакам със другите своя си ред,
когато Оная ме срещне самичка...