автор: elsion

В извивка на спирала този ден
притихва по стените и угасва.
Избива мрак навсякъде по мен,
разлива се на локвички по масата.

Часовникът от изтънял метал
на края на деня стрелки разтегля
и в здрача става призрачен портал
през сенките на сляпата неделя.

Махалото му пази онзи праг,
зад който световете се разделят.
Дали ще мина някога оттам
в пролуката между съня и делника,

с надежда да прескоча пропастта
на тъжните неизл(е-и)чими грешки?
Дали ще се завърна към мига,
във който се качих на въртележката,

с онази еднорога без крила
с отчупен рог и изтъняла грива?
Да мисля наобратно е капан,
когато се въртя в порочна крива...

Във храма на изтичащия ден
измамни стъпала край мен се вият.
Но бъдещето няма го напред.
И всяко мое бъдеще е минало.