В сумрака – притихнала сянка,
срещу нея – късче небе,
в семпла, дървена рамка-
нейното второ сърце ,
приютило всичките ѝ мечти,
и всички нейни въпроси,
и сънища – как по зелени треви,
тича безгрижна и боса,
а ръцете ѝ стават криле,
винаги щом го поиска –
заблестяват в безброй цветове,
свежият въздух ги плиска,
и отнасят я, там , при звездите,
/от нейното късче небе/.
Но защо ли, защо ли,
те още, мигащи, питат?:
„Къде си момиче? Къде?”