автор: apostola

Между земята и небето
живея, Боже, в моя свят.
И дал съм гръб на битието,
като поливам моя цвят.

Живея си сред мои думи
и ги подреждам ред по ред.
Загърбил дневните си глуми,
вървя с годините напред.

Кръвта сърцето ми изцежда-
във вените ми вкарва пулс.
Умът ми мисълта прецежда
и ми посочва своя курс.

Така живота ми увисва
и над земя и под небе.
Душата ми добре се вписва
и тя нагоре си гребе.

Накрая думите защо са,
щом търсим земния покой?
Излишен става и въпроса
кога, къде, защо и...кой?