автор: anelia79

Този разказ се роди в тясно сътрудничество с Даниел Меразчиев, който, с тънкият си и бодлив хумор, му придаде чудесно звучене. Финалът също е изцяло негова идея.
Даниеле, благодаря ти, че вдъхна живот на този разказ.

Павел Манолов намести вратовръзката, откопча най-долното копче на сакото (така е по-тарикатско) и огледа множеството. Видимо доволен забели зъби в холивудска усмивка и енергично заслиза по стълбите на шикозния си мезонет, следван от красивата си асистентка.
Гостите посрещнаха домакина с аплодисменти, а сега се налагаше Манолов да поздрави всеки един от тях лично. Партито за рождения ден на Манолов беше в разгара си. Адвокат Стефанов набиваше черен хайвер в компанията на още по-дебелата си съпруга. Колко ли криминални личности беше отървавал от хватката на Темида? Ето ги Павлови – собственици на верига хотели построени с подозрителни финанси. Под палмите в зимната градина отпиваше шампанско Тодоров – агент на недвижими имоти. Преди време се шумеше около него за някакви съмнителни сделки с общински земи. Група мъже с опънати черни костюми димяха с дебели пури. Кои ли бяха тези? Ако Манолов не познаваше някой гост, асистентката Петя услужливо му напомняше. „Общински съветници, от нашата партия са. Онзи там е съдия Алексиев с новата си жена. Тази с роклята на Прада е известна моделиерка“. Защо не носи собствените си рокли, за Бога? Петя не знаеше. Манолов се огледа, за да се увери, че никой не е пропуснат.
И тогава сред всичките скъпи вечерни тоалети, окото му попадна върху лятна рокля с цветя. Роклята сякаш беше маркирана със сигнален надпис „Произведено в Китай“, а приносителката й се беше сгушила смутена в най-отдалечения ъгъл на залата. Придружаваше я някакъв дангалак с черен панталон и небесносиня риза с къс ръкав. „Че кой още носи синьо, заспал си в мода от преди години, пич“. Манолов помисли, че са служители от фирмата за кетъринг, но все пак сръга следващата го Петя:
- А тези там кои са?
Асистентката му първо повдигна рамене, а после започна нервно да прехвърля списъка с гости.
- Светла Сакъзова и съпруг! – обяви след малко гордо.
- Коя Светла? Сакъзова ли...?- утвърдително кимане - Чакай малко, искаш да кажеш, че това е Светла с която бяхме приятели като деца?- повдигане на рамене- Светлето, дето след това учихме заедно и ми даваше да преписвам от нея на изпитите? Но какво прави тук?- ново повдигане на рамене- Ти пък какво ли знаеш!
- Ама нали ти си ги поканил бе, шефе!
Павел Манолов изгледа озадачено асистентката си и изведнъж му просветна. Преди седмица той лично изпрати съобщения с покана на всички номера от телефонния си указател, а после Петя ги прозвъни за потвърждение. Кога за последно беше виждал Светла? Преди десет години в кантората на някакъв адвокат, точно когато Павел основаваше собствената си фирма. Тогава Светла беше секретарка там и се готвеше за сватба. Явно се е омъжила. А после какво се е случвало с нея нямаше никаква идея. Егати! Беше пазил телефонния й номер десет години без дори да знае.
В Това време Светла го забеляза, широка усмивка изпълни луничавото ѝ лице и загърбила всякакво смущение изтича и се метна на врата му.
- Хайде бе, Павка! Жив и здрав да си ми! Удари и ти четиридесетака, ама няма да се отчайваш. И по-възрастни от теб съм виждала– Светла му се изплези закачливо и силно го прегърна. После представи съпруга си, който все още стоеше скован, като човек попаднал в непривична за него обстановка.
Павел Манолов изведнъж пропадна. Първо се почувства в безтегловност, а след това се озова в един минал за него свят. Там където знаеше имената на всичките си приятели, без да има нужда от асистент. Свят, в който някой му се е обаждаше по телефона просто за да си побъбрят. Тогава, когато нямаше нужда да се прави на мъжкар и плачеше на рамото на същата тази Светла. За любовни терзания, разбира се, и за това как онази Силвана го заряза без да й мигне окото. Майната й! А Светлето го гледаше през тънките очила и го прегръщаше през рамо докато сълзите не пресъхнат. А после му правеше топло капучино с канела. И нещастниците в Старбъкс не могат да направят такова. Майната им и на тях!
Павел Манолов се огледа отново. Видя сред множеството гости познати лица с непознати души. Кои са тези хора? Имат ли хоби? Преди двадесет години Светла обичаше да прави картонени макети на сгради. А какво ли обичат да гледат по телевизията, когато падне мрак? Павел си спомни с подробности нощта в която със Светлето гледаха „Екзорсиста“. Тя трепереше на дивана завита с одеяло, а той стискаше здраво подлакътниците на фотьойла, за да не изкрещи. Спомни си всичко това, но не знаеше нищо за останалите заобикалящи го хора, дори дали имат деца, мамка му!
- Светле, радвам се, че сте тук!– гласът на Павел потрепери– Ами вие как сте? Как я карате? Сигурно имате деца?
- А, добре сме! Две момиченца си имаме – едното е в трети клас, а другото само на две годинки. Да знаеш само как се хили малката и е с едни такива големи сини очи, май не е от него- Светла шеговито побутна съпруга си Стоян, а той притеснено се захили- тази вечер е специална и помолих мама да ги гледа. Ами ти? Какво направи ти бе, дъртак?- последва кикот и Светла боцна пръст в наедрелия от годините корем на Павел. Той се усмихна непринудено за първи път тази вечер.
- Нищо не направих. Така и не се ожених. Нямам си и деца.
- Да бе!– Светла се прикри зад тялото на Павел и посочи към Петя– Ами тази мацка каква е? Гледай- на този моя очите му изтекоха по нея, но като се приберем в къщи ще го пребия, да знаеш!– жената отново се разхили искрено и си блъсна челото в гърдите на Павел Манолов.
- Тя ми е асистентка, Светле. Не ми остава време за любовни срещи. Много работа се насъбра напоследък.
- Човече... – този път Светла погледна Павел изненадано – и моят Стоян много работи. Шофьор е на камион и по два пъти в седмицата кара и през нощта. Ама като се върне...- Светла показа най-щастливата си усмивка, а Стоян засрамено се подсмихна.
Манолов помръкна и пак се огледа. Наистина, кои са тези хора в къщата му, за Бога? С никой от тях не размени повече думи освен нормалните учтивости. „Благодаря Ви, че ме уважихте! За мен е чест!“, „Радвам се, че преуспявате, имате впечатляващ талант.“, „Благодаря, днес май ще вали?“, „Може би по-късно.“ Бля-бля. Асистентката Петя потупа Манолов по рамото и тихо прошепна:
- Алексиев ще си ходи.
- Дреме ми на кура! – това не беше тихо – Пожелай му много здраве и творчески успехи!
Петя постави длан пред зейналата от учудване уста.
- Но той е съдия, какви творчески успехи?
- Например да осъди още някой невинен на двадесет години каторга. Не ме интересува, измисли нещо- Павел Манолов изблъска крехката девойка и отново се обърна към преливащата от щастие Светла. Искаше да продължи разговора с нея- А вие ходихте ли вече на почивка?
- О, да! Беше голяма лудница, човек! Отидохме със семейството на Марето в един къмпинг до Созопол. Помниш Марето, нали? То не беше почивка, а чист ужас! Малката на втория ден хвана някакъв вирус и така до края. Едното дете реве, че се е посрало, а другото, че иска в морето. Ама добре, че беше Марето там да ми помага, нали я знаеш каква е оправна. Ти си виждал децата й, нали? Големият е същия като нея, одрал й е кожата. Светла не спираше да разказва с въодушевление преживяванията си. Разказа как едната вечер Стоян и мъжът на Марето се напили с мастика и запели хайдушки песни на брега. През това време малката им дъщеря повръщала и Светла много се карала на пияниците, но на другия ден й минало. Самият Стоян, все още засрамен, потвърди случката и отново се извини на съпругата си. Тя само го плесна отзад
– Няма нищо, маймуне! Какъв мъж си, ако не се напиеш поне веднъж-и двамата се целунаха.
А пък Павел не само, че не беше виждал децата на Марето, но нямаше никаква идея коя е тя. Явно някога я е познавал, но много отдавна в миналия живот. Животът, в който...
- Шефе, адвокат Стефанов и жена му си отиват – Петя тихомълком се беше появила зад гърба на Павел Манолов. Той бавно се обърна и щом младата девойка видя стиснатите зъби и сълзата в ъгъла на окото му побърза да се отдалечи. Манолов се усмихна на единствените двама гостенина дошли на рождения му ден с искреното желание да го зарадват. Всъщност роклята на цветя беше красива, а и кой е казал, че не трябва да се носи вече синьо? Някое насрано първеню.
- След малко се връщам! Опитайте скаридите, готвача каза, че са божествени.
- Павка, знаеш, че аз такова не ям. Предпочитам си цацата. И може ли още една бира за Стоян? Сигурна съм, че шампанското е чудесно, но не сме му свикнали. А и сигурно много боли глава на другия ден от него, а?
- Всичко може!
Павел се качи в спалнята си и пусна компютъра. Гугъл... Сайт за хотели... Спомените нахлуха. Марето... спомни си вече. Къдрокосата от другия клас в училището, дето го запозна с няколко нейни приятелки. Но той тогава беше още много малък и смотан. Светлето... докато гледаха „Ловци на духове“ го стряскаше в най-страшните моменти. Филмът беше комедия, но незнайно защо Павел се плашеше и от него. Една сълза пропадна между клавишите на клавиатурата. Хотели в Созопол... ето този е на самия бряг... „Защо не остана със Светла и Марето?“. „ Е, работата и живота ги отдалечиха, няма как. Обстановката сега е съвсем различна от тяхната, те не са за тук“. Резервация за три апартамента и три нощувки в хотела до брега... „К`во рече? Обстановката била различна? Да така е, тя сега е шибана! Яко е шибана, брат!“. Още една сълза попадна в клавитурата и направи контакт в електрическите връзки. Резервацията за три дена сама се промени за тридесет. Павел Манолов видя чудодейната промяна и след кратък размисъл натисна бутона за потвърждаване. Размисълът беше над това, дали на него му трябва цял апартамент. Семействата на Светла и Марето са с по две деца и имат нужда, но той е сам. Все още сам. Асистентката Петя плахо отвори вратата, за да обяви, че и общинските съветници си тръгват. Тези дето са от тяхната партия. Отговор не последва, само знак със среден пръст и още една сълза. Тя пък, попаднала в клавиатурата, така прецака всичко, че на монитора се появи усмихнато лице с вдигнат палец за успех.