автор: dido080

Това е по-различен вариант на текста "Из дневник ХХХ"

1.Мама казваше, че да се водят дневници е момичешко занимание да се оцветяват букви с маркер, химикал. В нашият дом буквите били измислени от нея. Тя пазеше буквите далеч от хорските погледи, умееше с калиграфска точност да им предава автентичност. Но някой все пак успявал да види буквите през прозореца, друг да събере тези пред вратата и ги сложи по редовете.

С Момичешките главни букви момчетата правили какво ли не. Решили косите, после ги хвърляли в реката и т.н. Мама тогава никак не била доволна само повтаряла: ако не ми върнете буквите има да патите, има да патите.Та когато започнах да водя дневника няколко букви оказаха люто съпротивление. Бягаха от редовете ту на ляво, ту надясно. След седмица обаче нямаше и следа от мацаниците по редовете. Изреченията ми изглеждаха напълно нормални. Момичешките главни букви бяха образували заглавие.
*
Та когато започнах да водя дневника една буква недоволна от топлината застана върху перваза. Беше и неописуемо горещо. Разсъблече се и четири чифта гащички лъснаха. Четири чифта само. Трябваше да си призная, че бях виждал буквата и преди, когато пресичах улицата, или пък, когато отварях вратата на асансьора. Какво щях да правя без една толкова важна буква много подобна на глагол?
Злати разбира от тези неща.
.... И тя отваряше дневника ми, за да поправя изреченията. Никога не помнех къде съм го оставил. От време на време, когато поредната рецепта, поредният спомен за река изпращаха едни ръждясали конвулсии аз и се обаждах по телефона, за да я попитам къде е моя дневник. Цифрите 1,2,3,4.
*
Да цифрите сигурно са били важни и за мама, макар че тя признаваше буквите само. Мога само да предполагам, да разпитвам едни невзрачни роднини кога мама е говорила за единиците, двойките, тройките, четворките?

*
Появата на точки и тирета в дневника е „интересно събитие“, мисля си. Ако това се е случило през ранната сутрин кафето и е било подсладено, знам със сигурност. Ако това се е случило по обедно време кафето и е било още по- подсладено. Знам за късметчетата, които събира от заведенията тези, които оставят върху чинийката. Злати е е „почитателка на свитъците“ може би? Когато ги чете сигурно и се приисква да ми напомни, че е време отново да тръгна на училище, за да обогатя знанията си за четмото и писмото. Нямаше желание да ме дообразова, да се наема с подобна задача, но към дневниците по принцип имаше добро отношение. Доброто отношение се породило след кото купила един от сергията близо до училището. Онзи дневник не бил като моя. В него имало много снимки на мама, когато цепела дърва, когато раздавала балони на туристите. На сестра ми с медал върху гърдите, на котката, на мишите капани. Сестра ми да си призная честно, имаше склонност да изнася от къщи дребни предмети и да ги разменя за цигари и за неща, които не е нормално да се коментират. Чувал съм коментари не само от съседите, но и от случайни минувачи. Какъв е броят на снимните, пръстените и буквите попаднали в чужди ръце? По време на един двучасов разпит тя призна и за други неща. Все още се издирва един пясъчен часовник с автограф от нобелов лауреат. Ако Злати познаваше сестра ми като мен щеше да пее друга песен. Щеше да връща писмата и обратно без да ги отваря, защото търсене на контакт с момиче за което се знае, че има дивиантно поведение можеше да срине репутацията и. Но, не Злати отваряше писмата и....
Да, Лазаринка Д. също раздаваше балони, но никога не обиждаше напразно. Потвърждавам, че веднъж показах на мама няколко цифри, а тя дори не премигна. В погледа и се четеше безразличие. Показах и няколко решени задачи, но отново нищо.
- Къде са майка буквите? Къде са майка буквите?
Още решени задачи без чужда помощ. Под задачите учителката бе поставила печат. Той стоеше заключен в чекмеджето и, и само след края на часа, след едно протяжно тананикане на ключа печата попадаше в ръката и. Ако бях заслужил печатчета правех всичко възможно враговете ми да не узнаят колко на брой са те, за да не ми напонят отново и отново, че съм издънка за род, в който цифрите нямат никакво значение.
-Къде са майка буквите?
Смеех ли да попитам къде са буквите. Кой трябваше да попитам къде са всъщност буквите?Съседите мълчаха по този въпрос.....
*
На 20-ти декември излязох, за да потърся сестра ми. Стойко Цветков от магазинчето до блока нещо измърмори нали бяхме авери от дълги години. Призна си, че и той и е продавал цигари на дребно. Бил я сънуван, но не си спомняше да я е виждал предният ден. Нея или смуглите и приятелки. Разплатих версиите и седнах малко да си почина. Мама не преставаше да звъни по телефона: върнете ми буквите, върнете ми буквите. Колкото до цигарите аз не си спомням някой някога да и е давал лош пример. Лош пример... да, защото мама ясно заявяваше, че сме деца отглеждани с топли чувства. Казваше: „няма да пусна никой порок в къщата ако трябва ще стана на пепел“- иди я разбери. Букви, дневници, пръстени изпълваха стаята и. Зад заключената врата понякога се чуваха песни, понякога едва доловимо шептене, което ако и с лупа да го следиш, пак не мож го разбереш.Та когато разплатих версиите Стойко Цветков ми подаде ръка. Извади едно тънко моливче и започна да го остри. По дати виждах как пред очите ми омразните цигари започваха да се топят. Димът напускаше онези части от тялото, за които знаех, че не са образувани от материя, а от някакво непонятно вещество.
- Авер си ми човеко, каза, и заради теб няма да издам тайната.
Та заради онзи списък тогава джоба ми се изпразни дорева ми се чак. Злати тогава отцъстваше. Изпращаше ми есемеси от приказният, според нея, симпозиум на преводачите-граждани. Дълги описания на залата за срещи, на фоаето и стаф-рума. Врели-некипели, които да си призная честно смазваха самочувствието ми. Парливият вкус на моята недообразованост се смесваше с никотиновият глад. Есемесите следваха един след друг. „Аз не съм до теб, но скапаният ти дневник е при мен. Не можеш да пишеш, когато мене ме няма“ . Това искаше да ми каже всъшност. Нито ми се четеше, нито ми се пишеше.

*
Аз знаех, че сестра ми има способността да оцелява при каквито и да е екстремни ситуации. Я клон падне върху пътеката, я камък. Тя ще извади цигара от джобчето и ще закъди. Ще прости на клона и на камъка с кръстното знамение, научено отдавна.

*
Лазаринка Д. ме настигна с балон в ръка. Малкото балонче придаваше на декемврийският студ още по-трагични краски. Нейните балони никой не ги искаше. Защо ли, как започна да ме къндърдисва да се връщам, че било страшно по едни такива улици, по които се не знае кой човек кой дзвер да тичам и да се давя в никотинов глад.
- Нали имам две неща да свърша за деня, казах и. Да я намеря /тя отлично знаеше кого търся/ и да върна колкото букви са останали.
- Пусто да опустеят тия букви!
- Не може Лазаринке...Ти знаеш, че мама се не цани за к/вато и да е работа, без буквите да са в нея. Милва ги понякога, лъска ги по сто пъти на ден, отърване има ли?
-И нашите букви са в мен, думаше Лазаринка. На нашата мама чеизът още от време оно, който не верва струп да му излезне под десното око. Що спорих с Лазаринка кой ме знае ама ми се дощя да найда тютюн и да закъдя. Времето си минаваше, а от буквите ни вест, ни кост . Та Лазаринка, добре ме огледа, де. Наблюдавайки я от страни ми се дощя да найда тютюн и да закъдя. Нещо я бях виждал и преди такава, но кога точно трудно ми е да се сетя. Що се не откажех да търся сестра ми, и да почнех да кандърдисвам хората да си вземат от нейните балони? Като един стар съсед аз имах право на това. Та каза ми : "аз ще си взема от вашите букви ама се не знае кога". Че и се стрували много нещо харни. Фърлила око на нашите букви, че и се стрували харни по ред причини. Иди я разбери. Ако зависеше от мен бих и харизъл буквите да станат чифтове. Нали отдавна е на мода така да се прави.
- Къде са майка буквите? След което вече ми идеше да ритна телефона, да стигна Лазаринка и да почнем да питаме. Да ама не. Стигане немаше Лазаринка... ей такава снага..... Кандардиса ме най сетне, когато ръцете ми почти бяха се прибрали по джебите да я почеткам малко, да и се порадвам, че нямало кой блага дума да и каже да я свърти както се вика от друмищата и от пътищата. Да се не знае помненето и чудото, че нявга ми се гади от него....щото Лазаринка е дошла да ме търси, а не да запира страховете ми. Дошла е по светло, снежно е било и само е погледнала през джама да и се не карат след това.
*
Злати е посрешнала майка на гарата. В онзи град е имало толкова ранени хора по пейките, че две сестри на милосърдието са стягали превързочни материали. После са оставяли осветени календарчета близо до бузите, до онези части от тялото за които Пророкът някога е казал само верни неша. "Не от ребро, нито от ребра е направена жената, а от онези кости- подарени на Господ от дъщерите му"
-Къде са майка буквите? Знаех ли къде са буквите? Кой трябваше да ми каже къде са всъщност буквите.

*
Посрещнах майка в града със пейките.... Тогава Злати държеше плакат с надпис:„ Буквите не са дело на лукавия“.
*

Лазаринка Д. гледайки дневника така се кефеше на драсканиците, на рецептите и изреченията без край, че ми се искаше да си купя усмивка като нейната. Да продам няколко запетаи и да си купя с тях балонче.
Та по едно време дъщерите на Господ станали неимоверно много...

*
В един от пред празничните дни сестра ми сама дойде при нас носеше букви в себе си и отидохме да ги върнем по редовете.