автор: bbobbibgbs70

Когато си отида, ти ще си щастлива,
ще съжалиш сълзите ми във мрака.
Ще сложиш захар във кафето
и ще си тръгнеш. Имаш право.

А аз ще бягам без причина.
От себе си ще бягам. И ще плача.
Не е за мъж постъпка. Но е мъжко.
Да си събуя чехлите и да си тръгна.

А пътят ми е дълъг, начертан е.
Когато вдигнеш поглед, ще го видиш,
високо са протегнати ръцете
на всеотдайната ми земна мъка.

Когато се опитвам да те стигна
с луната нежен и разлюбен старец.
Ти почерпи ме с нежност, не забравяй,
че те обичах, с цялата си болка.

И ето че изгряващото слънце
ще ме погълне, с тази моя обич,
която се превърна във огнище,
за да изгрее в крехкото ти тяло.

А то е моя светеща зорница.
Аз нямам друго в тежката си обич.
Вземи ме, да вземи ме и не разпалвай
на обичта догарящия огън.

Със мойта драма никому потребна
ти запали пейзажа до луната.
И щом си тръгнеш в утринна прохлада
Ти забрави ме. И върви нататък...

Не снемай поглед, аз ще се усмихна.
Дори във здрача, с моята усмивка,
ще бъда с теб незнайно и полека.
За да ме има в този свят невидим...

Където само аз ще имам твоя образ
като икона пламнала във залез.
Която ще е моята утеха.
И моят път обратно към небето.

2016

Боян СТАНИЛОВ